— Почакай — каза Лула. — Има разпродажба на „Кока-Кола“. Предлагат съвсем добра цена. Че май имат и доста хубаво месце в щанда за деликатеси. Колко е часът? Стана ли време за обяд? Ще имаш ли нещо против, ако понапазарувам малко продукти?
— Моля ти се, свърши си работата — казах й и прикрепих с кабарчета едно от фотокопията на дъската за обяви до входа на магазина. После взех оригиналната снимка и започнах да разпитвам минувачите. През това време Лула се развихри пред щанда за хляб.
— Виждали ли сте този човек?
Отговаряха ми главно с „не“. По-рядко с: „Я, това е Фред Шуц“.
Никой не можа да си спомни да го е виждал в деня на изчезването му. Никой не го бе виждал и след това. Никого не го бе еня, че е изчезнал.
— Как върви работата? — попита Лула, когато излезе с пълната с продукти количка.
— Слабо. Не кълве.
— Ще оставя тези неща в колата, а после ще огледам видеомагазина в дъното.
— Разтоварвай се — казах й.
Показах снимката на Фред на още неколцина души и сетне реших, че е време за обедна почивка. Пребърках джобовете си и дъното на чантата си и открих достатъчно пари за закупуването на малка торбичка с питателни, измити и готови за консумация свежи моркови. За тези пари можех да си купя и голям шоколад. Отново изпитание.
Лула се върна от видеомагазина точно когато облизвах остатъка от шоколада от пръстите си.
— Я виж какво взех — каза Лула. — Бяха пуснали „Страхотни нощи“ с намаление. Не че много ми харесва, ама от време на време ми прави кеф да гледам как свършва.
— Сега ще взема снимката на Фред и ще започна да проверявам къща по къща. Искаш ли да ми помогнеш?
— Разбира се! Само ми дай едно от копията и ще видиш как ще се развихря.
Разделихме си квартала на две и се договорихме да работим до два часа. Аз приключих рано, с нулеви резултати. Една жена каза, че видяла Фред в компанията на Харисън Форд, но това не ми се стори правдоподобно. Друга пък зърнала призрака на Фред на телевизионния си екран. И това не ми се видя убедително.
Тъй като ми остана малко време за убиване, се върнах в „Гранд Юниън“, за да си купя чорапогащник за сватбата. Още във фоайето забелязах възрастна жена, вперила поглед във фотокопието на снимката на Фред, което бях забола на дъската за квартални обяви.
Купих чорапогащник и на излизане видях, че жената все още стърчи пред фотокопието.
— Виждали ли сте го някъде? — попитах.
— Вие Стефани Плъм ли сте?
— Да.
— Стори ми се, че ви познах. Виждала съм ви на снимка. Публикуваха я, когато вдигнахте във въздуха погребалното бюро.
— Познавате ли Фред?
— Разбира се, че го познавам. С Фред и Мейбъл членуваме в един и същи клуб на възрастни хора. Не знаех, че е изчезнал.
— Кога го видяхте за последен път?
— Точно това се опитвах да си спомня. Седях ей тук, на пейката пред „Гранд Юниън“, и чаках да дойде племенникът ми да ме прибере. Вече не шофирам. Видях Фред да излиза от ателието за химическо чистене.
— Това навярно е станало в петък.
— И аз така мисля. Точно така, в петък.
— Какво направи Фред, когато излезе от ателието?
— Отиде при колата си с дрехите. Останах с чувството, че ги сложи много внимателно на задната седалка, макар че от такова разстояние е трудно да се наблюдава.
— После какво стана?
— До Фред спря кола, от нея слезе човек и известно време разговаряха с Фред. После Фред се качи в колата с човека и тя потегли. Сигурна съм, че тогава видях Фред за последен път. Не съм съвсем сигурна обаче за деня. Ще трябва да питам племенника си.
Майната му.
— Познавахте ли човека, с когото разговаря Фред.
— Не. Останах обаче с чувството, че е негов добър познат. Разговаряха приятелски.
— Как изглеждаше?
— Божичко. Не мога да се сетя. Просто човек. Обикновен човек.
— Бял ли беше?
— Да. И висок колкото Фред. Беше с костюм.
— Какъв е цветът на косата му? Дълга ли беше, или късо подстригана?
— Не се постарах да го запомня. Просто убивах времето, докато дойде Карл. Предполагам, че косата му е била къса и може би кестенява. Не си спомням, обаче ако имаше необичайна коса, щеше да ми направи впечатление.
— Бихте ли го разпознали, ако го видите отново? Например на снимка?
— Не съм сигурна. Беше доста далеч, нали ме разбирате, та не успях да разгледам лицето му.
— А колата? Помните ли какъв цвят беше?
Жената замълча за малко с погледа на човек, опитващ се да открие мисловен образ на колата.
— Не обърнах внимание. Спомням си само, че не беше бус или джип. Беше си обикновен автомобил.
— Останахте ли с чувството, че се карат?