— В колко часа излезе Фред в петък сутринта?
— Рано. Някъде около осем. Когато се върна, се оплака, че му се наложило да чака, докато „Ар Джи Си“ започнат работа.
— А кога точно се върна?
— Точно не си спомням. Може би някъде към единадесет. Така или иначе, за обяд вече си бе вкъщи.
— Че много време е отсъствал. Много време е изгубил за едно обикновено оплакване в „Ар Джи Си“.
— Не се бях замисляла за това, но май си права. През това време явно не беше бил при Уини, тъй като бе ходил при нея следобеда.
Така или иначе бях в квартала, така че реших да се отбия при семейство Рузик. Хлебарницата се намираше на самия ъгъл, а останалите къщи на улицата бяха близнаци. Домът на семейство Рузик се намираше в къща от жълти тухли с козирка и с преден двор, широк метър. Прозорците на госпожа Рузик винаги бяха измити, а дворът — пометен. Пред къщата нямаше коли. Задният двор бе дълъг и тесен и водеше към алея, широка колкото единично улично платно. Къщите близнаци бяха разделени от двойни алеи за паркиране, които завършваха с единични гаражи.
Позамислих си дали да не си поговоря с госпожа Рузик, но се отказах. Бе устата жена, която при всякакви обстоятелства защитаваше калпавите си синове. Вместо това се отбих до Санди Полан.
— Привет, Стефани — каза Санди, когато отвори вратата. — Отдавна не сме се виждали. Какво има?
— Трябва ми информация.
— Ще се опитам да позная каква. Интересува те Алфонс Рузик.
— Виждала ли си го?
— Не съм, но скоро ще се появи. Никога не пропуска в събота да вечеря при мамчето си. Страхотен неудачник е.
— Би ли ми направила една услуга — да издебнеш кога е тук? И аз бих могла да свърша тази работа, но трябва да ходя на сватба.
— Боже мой! Това да не е сватбата на Джули Морели? Значи това, което казват за теб и Джо, е вярно.
— Какво казват за мен и Джо?
— Че сте живеели заедно.
— Апартаментът ми изгоря, така че за известно време наех една стая при него.
На лицето на Санди се изписа разочарование.
— Какво искаш да кажеш? Че не си спала с него?
— Да съм спала? Всъщност да, май спах с него.
— Божичко! Знаех си! Знаех си! Я ми кажи бива ли го? Страхотен ли е? Как му е… нали ме разбираш… оная работа? Да няма някаква малка пишка? Божичко, само не ми казвай, че пишката му е малка!
Погледнах си часовника.
— Не искам да закъснявам. Време е да…
— Моля ти се, кажи ми, иначе ще умра! — извика Санди. — Толкова му бях навита в колежа! Всички му бяха навити! Ако ми кажеш, на никого няма да разкажа, кълна ти се.
— Добре. Пишката му не е малка.
Санди застина в очакване.
— Ами това е.
— А той заряза ли те? Открай време имаше вид на мъж, който обича да зарязва жените.
— Не е. Не ме е зарязвал. — Дадох й визитната си картичка. — Много те моля, ако забележиш Алфонс, обади ми се. Първо ме потърси на мобифона, а ако не отговоря, на пейджъра.
Глава 8
Вече бях ужасно закъсняла, така че отворих запъхтяно входната врата, отидох бързо до пощенските кутии в другия край на фоайето, завъртях шифъра на моята и взех пощата. Сметка за телефона, всякакъв рекламен боклук и плик от „Рейнджмън Ентърпрайзис“. Любопитството надделя над желанието ми да съм точна, така че отворих плика веднага. „Рейнджмън Ентърпрайзис“ е Рикардо Карлос Маносо. По-известен като Рейнджъра. В бизнеса популярен като Рейнджмън.
Бе чек от счетоводителката, с който се заплащаше трудът ми за изпълнението на двете задачи, в които се провалих. За миг се почувствувах гузна, но това не продължи дълго. Точно сега нямах време да се чувствам виновна.
Отидох на бегом до горния етаж и взех един душ за нула време. Сетне се заех с външността си. Косата ми трябваше да изглежда мека и вълниста. Ноктите ми се нуждаеха от лак, подобен на естествен скреж, а на миглите ми им трябваше подсилване. Облякох тясната черна рокля, застанах пред огледалото и реших, че изглеждам страхотно.
Прехвърлих няколко неща в малка чантичка от черни мъниста, сложих си две обици от продълговати изкуствени диаманти и нахлузих на пръста си пръстена, който вървеше с тях, също от изкуствен диамант.
Апартаментът ми е разположен откъм паркинга, а прозорецът на спалнята ми гледа към старомодна пожарна стълба. В по-модерните сгради вместо пожарни стълби има балкони. Там обаче наемите са с двадесет и пет долара месечно повече, така че нямам нищо против пожарната стълба.
Единственият проблем с тази стълба е, че хората могат не само да слизат, но и да се качват по нея. Сега, след като пуснаха Рамирес на свобода, започнах да проверявам по четиринадесет пъти на ден дали прозорецът на спалнята ми е затворен. А когато излизам, не само затварям прозореца, но и дърпам пердето, за да мога веднага при влизане в стаята да забележа дали някой не е разбил стъклото.