— Пристигаш в много неудобно време — казах му. — Имам среща с приятел.
— Чудесно. Навярно това е велико събитие в твоя живот. Между нас казано, роклята ти хич не я бива.
— На мен пък много си ми харесва. Романтична е.
— Мъжете не харесват романтичните дрехи, момиче. Мъжете обичат сексапилните дрехи. Да са къси и прилепнали. Нещо, по което да ти направи удоволствие да плъзнеш ръка. Не твърдя, че аз разсъждавам така. Казвам ти само какво предпочитат мъжете.
Чух да се отваря вратата на асансьора. Трябваше да е Морели. Взех си пуловера и чантата и се затичах към вратата.
— Не пипай нищо — казах на Бригс. — Като се върна, ще направя оглед на апартамента, и държа да го заваря точно такъв, какъвто го оставих.
— Аз си лягам рано, така че гледай да не вдигаш много шум, ако закъснееш. Като ти гледам дрехите, едва ли ще прекараш нощта при приятеля си.
Посрещнах Морели в антрето.
— Да… — огледа ме Морели. — Изглеждаш красиво, но очаквах нещо по-друго.
Не можех да кажа същото за него. Изглеждаше точно така, както очаквах. Бе прелъстителен. Тъмносив копринен габардинен костюм с калифорнийска кройка. Френско синя риза. Вратовръзка с убити цветове. Черни италиански мокасини.
— Защо? Ти какво очакваше?
— Очаквах по-високи токове, по-къса пола, по-разголени гърди.
Проклетият Бригс бе познал.
— Бях си приготвила други дрехи, обаче на тях отиваше само една малка чантичка, която не можеше да побере мобифона и пейджъра ми.
— Отиваме на сватба. Там не ти трябват мобифон и пейджър — каза Морели.
— Самият ти имаш пейджър, защипан за колана.
— Защото съм дежурен. Наближава завършекът на акция, който не искам да пропусна. Работя в екип с две момчета от данъчната служба, пред които изглеждам като бойскаут.
— Мръсна работа ли е?
— По-скоро смахната.
— Аз пък днес извадих късмет с дядо Фред. Открих една жена, която го е видяла да разговаря с човек с костюм. След това двамата се качили в колата на човека и отпътували.
— Добре ще е да съобщиш това на Арни Мот — каза Морели. — Едва ли ще искаш да те обвинят в укриване на информация за възможно отвличане и убийство.
Малкият паркинг на църквата „Възнесение Христово“ вече бе препълнен. Морели паркира на пряка и половина от черквата и каза с въздишка:
— Защо ли ми трябваше да обещавам, че ще дойда? Можех да се оправдая със служебна заетост.
— Защо? Сватбите разведряват.
— Сватбите направо те изцеждат.
— Защо не обичаш сватбите?
— Защото ми се налага да разговарям с роднините си.
— Добре. Тук си прав. От какво друго се боиш?
— Цяла година не съм стъпвал в църквата. Кюрето ще ме изпрати направо в пъкъла.
— Там може би ще срещнеш Фред. И той май много не ходеше на църква.
— Отгоре на всичко трябва да обличам костюм и вратовръзка. Досущ като чичо си Мани.
Чичо му Мани се занимаваше със строителен надзор. Надзорът му се изразяваше в това, че имаше грижата на обектите да няма необясними пожари по време на строежа.
— Съвсем не приличаш на чичо си Мани — казах. — Изглеждаш много секси. — Докоснах крака му. — Костюмът ти е чудесен.
Очите му се навлажниха.
— Наистина ли мислиш така? Защо пък не зарежем тази сватба. Ще се явим чак на бракосъчетанието.
— Дотогава има цял час. Как ще го запълним?
Той протегна ръка към седалката ми и започна да навива една от къдриците ми около пръста си.
— Не! — казах, като се постарах реакцията ми да изглежда искрена.
— Защо да не го направим в джипа? Никога не сме го правили в джип.
Морели караше джип „Тойота“ 4х4. Бе красив, но не можеше да замени креват. Отгоре на всичко щях да си разваля прическата. Да не говорим, че се боях да не би Бънчи да ни наблюдава отнякъде.
— По-добре не — отвърнах.
Той доближи устни до ухото ми и ми каза някои от нещата, които би искал да направи с мен. През стомаха ми премина гореща вълна. Да не би пък да не бе по-добре да размисля? Всички тези неща много ми харесваха. Наистина много.
Автомобил, дълъг цял километър, паркира зад нас.
— Дявол да го вземе, това са чичо Доминик и леля Роза — каза Морели.
— Не знаех, че имаш чичо с такова име.
— Той е от щата Ню Йорк. Занимава се с търговия на дребно — каза Морели, докато отваряше вратата. — По-добре не го разпитвай как върви бизнесът.
Леля Роза вече бе слязла от колата и тичаше към нас.
— Та това е малкият Джо! — изписка тя. — Дай да ти се порадвам! Виж, Доминик, това е малкият Джо!
Доминик се приближи с бавни крачки и кимна на Джо.
— Отдавна не сме се виждали.