Към осем вечерта келнерките започнаха да разтребват масите, оркестърът продължи да свири, а италианските дами останаха да танцуват сами на дансинга. Между масите тичаха пищящи и смеещи се деца. Повечето гости се бяха преместили до бара. Мъжете от рода Морели пушеха пури и разговаряха.
Джо Морели, пренебрегнал ритуала с пурите, се беше изтегнал в едно кресло и изучаваше с поглед копчетата на роклята ми.
— Сега бихме могли да се измъкнем, без никой да забележи.
— Ще ни забележи баба ти Бела. Не е престанала да гледа насам. Току-виж решила пак да урочаса някого.
— Аз съм любимият й внук, така че за мен не съществува такава опасност — каза Морели.
— Значи не те е страх от нея?
— Страх ме е само от теб — каза Морели. — Искаш ли да танцуваме?
— Та ти танцуваш ли?
— Когато е необходимо — да.
Бе седнал близо до мен и коленете ни се докосваха. Приведе се, пое ръката ми и целуна дланта ми. Почувствах как всичките ми кости се размекват и започват да се втечняват.
Дочу се тракането на остри като ножове токчета и с периферното си зрение забелязах нещо златисто.
— Преча ли на някого? — попита Тери Гилмън с усмивка от лъскаво червило и хищни и съвършени бели зъби.
— Привет, Тери — каза Джо. — Какво има?
— Франки Русо буйства в мъжката тоалетна. Жена му си била хапнала картофена салата от вилицата на Хектор Сантяго.
— И какво искаш? Да поговоря с него?
— Или да поговориш, или да го застреляш. Тук само ти имаш законно право на това. Страхотна дандания е вдигнал.
Морели целуна още веднъж ръката ми и каза:
— Почакай ме тук.
Тръгнаха заедно и за миг се усъмних, че отиват именно в мъжката тоалетна. „Не бъди глупава — рекох си. — Джо вече не е такъв.“
Минаха пет минути и усетих, че започва да ми се повишава кръвното. Започнах даже да чувам странни звуци, идващи отдалеч. След миг внезапно осъзнах, че звукът идва съвсем отблизо. Звънеше мобифонът в чантата ми.
Обаждаше се Санди.
— Тук е! — каза тя бързо. — Изведох кучето, надникнах в прозореца на семейство Рузик и го видях! Седеше и гледаше телевизия. Лесно го забелязах, защото лампите бяха запалени, а госпожа Рузик никога не спуска щорите.
Благодарих й и набрах номера на Рейнджъра. Никой не отговори, така че оставих съобщение. Позвъних и на телефона в автомобила и на мобифона. И там нямаше отговор. Потърсих го на пейджъра и оставих номера на мобифона си. Барабаних с пръсти по масата цели пет минути, докато чаках отговор. Никой не се обади. И Джо не се появи. Имах чувството, че косата ми започва да дими.
Домът на Рузик се намираше само на три преки. Исках да се заема веднага с работа, но не ми се щеше да оставя Джо с впечатлението, че съм го зарязала. „Няма проблеми — рекох си, — просто трябва да го потърся. Той е в мъжката тоалетна.“ Само дето го нямаше в мъжката тоалетна. В мъжката тоалетна нямаше никого. Попитах няколко души дали могат да ми помогнат да намеря Джо. Не можеха. Никой не знаеше къде мога да намеря Джо. И Рейнджъра не се обаждаше.
От ушите ми започна да излиза пара. Ако това продължеше, дали нямаше да засвистя като чайник? Тази гледка нямаше ли да бъде смущаваща?
Добре, ще му оставя бележка. Имах химикалка, но не и хартия, така че използвах една салфетка. „Веднага се връщам — написах. — Трябва да намеря един НПС, търсен от Рейнджъра.“ Оставих салфетката до чашата на Джо и излязох.
Изминах трите преки почти на бегом и се озовах при къщата на Рузик. Точно така, Алфонс си бе там, голям и съвсем реален, и гледаше телевизия. Виждаше се съвсем ясно през стъклото на прозореца на хола. Никой никога не бе отправял към Алфонс обвинението, че е много умен. Вероятно това можеше да се каже и за мен, тъй като бях съобразила да си взема чантичката, но бях забравила пуловера и мобифона си в ресторанта. Сега, застанала неподвижно, започнах да изстивам. „Няма проблеми — рекох си. — Ще се върна в ресторанта, ще си прибера нещата и ще дойда пак.“
Този план не изглеждаше лош. Уви, точно в този момент Алфонс стана, почеса се по корема, стегна панталоните си и излезе от стаята. Дявол да го вземе. А сега какво да правя?
Бях на улицата точно срещу дома на семейство Рузик, сгушена между две паркирани коли. Имах чудесен обзор към хола и лицевата част на къщата, но не виждах нищо друго. Тъкмо размишлявах върху този проблем, когато чух как се отвори задната врата. Майната му! Тръгваше си. Навярно бе паркирал колата си в улицата зад къщата.
Затичах се по улицата и се скрих в сенките встрани от къщата. Видях как масивният силует на Алфонс Рузик се придвижва към улицата, с торба в ръка. Бе обвинен във въоръжен грабеж и опит да използва смъртоносно оръжие. Бе на четиридесет и шест години и тежеше деветдесет и пет килограма, като основната част от тях се падаха на търбуха му. Имаше островърха малка глава и мозък, който й съответствуваше по размери. И сега си отиваше. Дяволите да вземат Рейнджъра! Защо не идваше?