Алфонс бе пресякъл половината двор, когато изкрещях. Нямах оръжие. Нямах и белезници. Нямах нищо, но така или иначе изкрещях. Друго просто не ми дойде наум.
— Стой! — извиках. — Служба за задържане на укриващи се! Лягай на земята!
Алфонс дори не се и обърна. Просто хукна напред. Предпочете да прекоси дворовете, отколкото да тича по алеята. Тичаше с все сили, макар и да не можеше да набере особена скорост поради дебелия си задник и бирения си търбух, без да изпуска торбата, която държеше в дясната ръка. Разлаяха се кучета, светнаха лампи и всички хора от квартала започнаха да отварят задните си врати.
— Извикайте полиция! — продължих да крещя, докато търчах подир Алфонс. Полата ми се бе увила около врата. — Пожар, пожар! Помощ, помощ!
Тъкмо го бях наближила на една ръка разстояние, когато той се извърна и ме удари с торбата. От удара тя се пръсна, а аз паднах на земята. Паднах по гръб, цялата посипана с боклук. Алфонс въобще не бе мислил да бяга. Просто бе излязъл да изхвърли боклука на майка си.
Успях да се изправя и отново затичах след Алфонс, който търчеше към къщата на майка си. И изведнъж извади от джоба си ключове и ги насочи към един форд, паркиран на ъгъла. Алармената система зачурулика.
— Стой! — изкрещях. — Арестуван си! Стой или ще стрелям!
Това бе много тъпо, защото нямах пистолет. А и да имах, в никакъв случай нямаше да го застрелям. Алфонс се извърна през рамо и това движение се оказа достатъчно, за да наруши координацията му и да се препъне. Блъснах се в желатиновото му тяло.
И двамата тупнахме на тротоара и се вкопчих в него с все сили. Алфонс се опитваше да се изправи, а аз да не му позволя да го направи. В далечината завиха сирени, чуха се виковете на хора, затичали се към нас. Мислех си, че просто трябва да успея да го задържа достатъчно време, за да изчакам идването на помощ. Той успя да се изправи на колене, а аз бях стиснала ризата му. Отпъждаше ме с ръце, сякаш бях, вредно насекомо.
— Тъпа путка — каза ми. — Та ти нямаш пистолет!
Обиждали са ме как ли не. Думата, която използува, не бе от любимите ми. Дръпнах го за ръкава и го изритах по краката. Той първо сякаш увисна във въздуха за част от секундата, а после тежко падна. Чу се глух тътен, който разтърси земята с около 6.7 по скалата на Рихтер.
— Ще те утрепя — каза той, потен и запъхтян, и се опита да се намести върху мен и да ме стисне за шията. — Мамицата ти мръсна, ще те утрепя.
Успях да се извъртя и го захапах с все сили по рамото.
— Лелее! — изпищя той. — Мръсна кучка! Ти вампир ли си ма?
Продължихме да се боричкаме, както ми се стори, цели часове, вкопчени в мъртва хватка. Той се опитваше да ме убие, а аз просто се бях впила в него като кърлеж в куче. Въобще не се замислих къде сме и в какво състояние е роклята ми. Страх ме беше, че ако го пусна, може да ме пребие до смърт. Тъкмо се бях почувствала напълно изтощена и започнах да мисля, че настъпва краят ми, когато някой ни заля с кофа леденостудена вода.
И двамата веднага прекратихме схватката и се отпуснахме по гръб, целите мокри.
— Какво има? — попитах. — Какво става? — Примигах няколко пъти и видях, че около нас има много хора. Морели и Рейнджъра, двама униформени полицаи и съседи от квартала. Плюс госпожа Рузик, с голяма празна тенджера в ръце.
— Това няма грешка — каза госпожа Рузик. — Този номер обикновено го правя на котките. В този квартал има прекалено много котки.
Рейнджъра ми се ухили и каза:
— Честито, тигрице!
Изправих се и се огледах. Нямах счупени кости. По тялото ми нямаше дупки от куршуми. Нито пък рани от нож. Маникюрът ми бе свършен. От косата и роклята ми се стичаше вода. Гърдите ми бяха покрити с нещо, наподобяващо зеленчукова супа.
Морели и Рейнджъра бяха вперили поглед в гърдите ми и в мократа рокля, плътно прилепнала по тялото ми. Хилеха се.
— Да де, имам гърди — отсякох. — Стига сте се хилили.
Морели ми подаде сакото си и попита:
— Каква е тази зеленчукова супа по роклята ти?
— Той ме удари с торба с боклук.
Морели и Рейнджъра отново се ухилиха.
— По-добре си мълчете — казах им. — И ако ви е мил животът, престанете да се хилите.
— Е, аз си тръгвам — каза Рейнджъра, като се ухили още по-широко. — Време е да разходя кучето.
— Представлението свърши — каза Морели на съседите.
Тук бе и Санди Полан. Тя огледа още веднъж Джо от глава до пети, изкикоти се и си тръгна.