Да кажем, че скъперникът Фред бе решил да използва тъмната нощ, за да стовари окапалите листа при боклука на Джовикини. Трябва да паркира колата и да загаси светлините. Не иска да го хванат. Оставя боклука и чува, че идва кола. Какво трябва да направи? Да се скрие. Значи, крие се, и може би вижда как някой оставя чувал с боклук в задния двор на фирмата за търговия с недвижимо имущество.
Не знаех обаче какво да мисля за това, което се бе случило после. Щеше да ми се наложи да поразсъждавам повечко по този въпрос.
Следващата ми спирка бе магазин „7-11“, откъдето се завърнах у дома с голямо кафе за мен, с кафе размер „Голяма глътка“ за Бригс и с кутия шоколадени бисквити. За да изтърпя Бригс, щяха да са ми необходими шоколадени бисквити.
Свалих мокрия си шлифер и седнах на масата в столовата с кафе, бисквити и стенографски бележник, като се опитвах да не обръщам внимание на факта, че на малката масичка пише на компютър чужд човек. Записах си всички неща, които знаех за изчезването на Фред. Вече нямах съмнения, че снимките са много важни. Когато не остана нищо друго за писане върху бележника, се заключих в спалнята си и погледах анимационни филми по телевизора. Стана време за обяд. Не ми се ядяха остатъците от агнешкото, така че изядох останалите шоколадени бисквити.
— Божичко, ти винаги ли така се храниш? — попита Бригс. — Нищо ли не си чувала за основните групи храни? Никак не се учудвам, че ти се налага да носиш такива „романтични“ дрехи.
Прибрах се в стаята и си подремнах. От дрямката ме извади звънящият телефон.
— Исках само да се уверя, че не си забравила, че довечера трябва да ме отведеш на поклонението на Липински — каза баба.
Сега пък и Липински. Ужас! Да излезеш на дъжда, за да отидеш да зяпаш някакъв мъртвец. Това съвсем не бе сред нещата, които най-много обичах.
— А не може ли да те закара Хариет Шнабле?
— На Хариет колата й е в сервиза.
— А Ефи Рийдър?
— Ефи умря.
— Прощавай, не знаех.
— Почти всичките ми познати измряха — каза баба. — Кекави хора.
— Добре. Ще те закарам.
— Благодаря. Да не забравя, майка ти те очаква за вечеря.
Бригс се изправи още преди да стигна до вратата и попита:
— Къде си тръгнала?
— Излизам. Къде отиваш?
— У родителите си.
— Бас държа, че отиваш на вечеря. Страхотно мило от твоя страна, няма що. Ще ме оставиш тук гладен, докато си хапваш у родителите си.
— В хладилника има студено агнешко.
— Изядох го още на обяд. Почакай, идвам с теб.
— Не! Няма да дойдеш с мен!
— Защо? Да не би да се срамуваш от мен?
— Да.
— Я виж ти… Кой е този дребосък? — попита баба, когато влязохме.
— Това е Ранди. Мой… приятел.
— Голяма работа си — каза му баба. — Досега не бях виждала джудже отблизо.
— Не се казва „джудже“, а „малък човек“ — поправи я Бригс. — Аз пък не бях виждал толкова дърта жена като теб отблизо.
Тупнах го лекичко по главата и казах:
— Дръж се възпитано.
— Какво ти е на лицето? — попита го баба.
— Внучка ти ме преби.
— Без майтап? — попита баба. — Амчи хубавичко те е пребила.
Баща ми, който седеше пред телевизора, се обърна и възкликна:
— Боже, какво е пък това?
— Това е Ранди — отговорих.
— Не е ли малко нисичък за теб?
— Не ми е гадже.
Баща ми отново впери поглед в екрана.
— Слава Богу.
На масата имаше пет прибора.
— Кой е петият?
— Мейбъл — каза майка ми. — Баба ти я покани.
— Реших, че ще е добре да я поразпитаме — каза баба. — Така ще разберем дали не крие нещо.
— Никакви разпити не ща — каза й мама. — Ти покани Мейбъл на вечеря и точно това ще стане. Ще изкараме една приятна вечер.
— Разбира се — каза баба. — Според мен обаче няколко въпросчета няма да й навредят.
Пред къщата хлопна вратата на кола и всички тръгнахме към антрето.
— Що за кола кара Мейбъл? — попита баба. — Това не комбито.
— Мейбъл си купи нова кола — казах. — Каза ми, че комбито било прекалено голямо.
— Много добре е направила — каза мама. — Време й е да се научи да взима самостоятелни решения.
— Права си — съгласи се баба. — При това положение обаче дано извади късмет Фред наистина да е мъртъв.
— Кои са Мейбъл и Фред? — попита Бригс. Обясних му накратко.
— Екстра — каза Бригс. — Започвам да харесвам това семейство.
— Донесох кекс — каза Мейбъл и подаде кутия на майка ми с едната си ръка, а с другата затвори вратата. — С плънка от сливи. Знам, че Франк обича сливи. — После надникна в хола и извика: — Здравей, Франк!