— Още не знаеш каква е цената й — каза Рейнджъра.
— Да не би да струва под пет долара?
— Не е за продан. Фирмена е. Ще я получиш, ако продължиш да работиш с мен. С този буик ми разваляш имиджа. Всички, които работят при мен, карат черни коли.
— Е, не бих искала да развалям имиджа ти.
Рейнджъра просто продължи да ме гледа.
— Това благотворителност ли е? — попитах.
— Сама си отговори на този въпрос.
— Да не би да трябва да продам душата си?
— Не купувам души — каза Рейнджъра. — Не съм в този бизнес. Колата е инвестиция. Част от трудовите взаимоотношения.
— И какво се иска от мен в рамките на тези трудови взаимоотношения?
— Ще има най-различни задачи. Не си длъжна да ги приемаш, ако ти се сторят неприятни.
— Всичко това да не го правиш само за да се забавляваш? За да провериш на какво съм готова за една скъпа кола?
— Е, това любопитство би се вместило някъде в средата на списъка на мотивите ми — каза Рейнджъра и си погледна часовника. — Имам делова среща. Карай колата и мисли.
Неговият мерцедес бе паркиран до поршето. Той седна зад кормилото и потегли, без да ме поглежда.
Почти щях да припадна. Подпрях се на поршето, за да не се олюлявам, и веднага отдръпнах ръката си, за да не оставя отпечатъци.
Прибрах се в апартамента си и потърсих Ранди Бригс. Портативният му компютър бе на масичката, но якето му го нямаше. Замислих си дали да не прибера всичките му неща в двата куфара, да ги оставя в хола и да заключа вратата на моята стая, но се отказах.
Отворих една бира, обадих се на Мери Лу и казах:
— Помощ!
— Каква помощ ти трябва?
— Той ми даде кола. И ме докосна. — Огледах се в огледалото на хола, за да проверя дали не съм дамгосана.
— Кой какво ти е дал и за какво въобще говориш?
— За Рейнджъра.
— Подарил ти е кола?
— Каза, че било инвестиция в трудовите ни взаимоотношения. Какво може да означава това?
— Каква е колата?
— Ново порше.
— Значи най-малкото орален секс.
— Дръж се сериозно!
— Всъщност права си… Това предполага нещо повече от орален секс. Например задна прашка.
— Ще върна колата.
— Стефани, та това е порше!
— Струва ми се, че флиртува с мен, но не съм съвсем сигурна.
— Как флиртува?
— С физически допир.
— Колко физически?
— Докосва ме.
— Боже мой! И къде те докосна?
— По шията.
— Само там ли?
— И по косата.
— Хм — каза Мери Лу. — Сексуално докосване ли беше?
— Аз го възприех като сексуално.
— И ти даде порше — констатира Мери Лу. — Порше!
— Не е подарък. Колата е фирмена.
— Добре де, фирмена. Кога ще ме повозиш в нея? Искаш ли тази вечер да отидем в търговския център?
— Не знам дали е редно да я карам за неслужебни цели. Всъщност не знаех дали е редно да я карам въобще.
Поне, преди да съм си изяснила въпроса за задната прашка.
— Наистина ли вярваш, че колата е фирмена? — попита Мери Лу.
— Доколкото съм забелязала, всички, които работят при Рейнджъра, карат нови черни коли.
— Поршета?
— Обикновено разкошни лимузини, но явно в склада вчера са доставили порше. — В дома на Мери Лу се разнесоха писъци и крясъци — Какво става у вас?
— Децата са изпаднали в конфликтна ситуация. Ще трябва да им посреднича.
Мери Лу бе започнала да посещава специални курсове за родители, защото не успяваше да попречи на двегодишните хлапета да изяждат храната на кучето. Преди това казваше „децата ще се изпотрепят“, а сега се изразяваше иначе: „децата са изпаднали в конфликтна ситуация“. Вярно, че това звучи много по-цивилизовано, но истината е, че децата щяха да се изпотрепят.
Затворих телефона, бръкнах в чантата си и извадих чека на Фред за „Ар Джи Си“. Нищо особено. Обикновен стар чек.
Телефонът иззвъня и прибрах чека в чантата.
— Сама ли си? — попита Бънчи.
— Да.
— Има ли нещо между теб и онзи мъж, Рейнджъра?
— Да.
Не знаех обаче какво е това нещо.
— Последния път не можахме да си поговорим — каза Бънчи. — Нямам представа какво още се гласиш да направиш.
— Защо не ми кажеш простичко какво искаш от мен?
— Нали не си забравила, че просто те следя?
— Добре де, ще продължавам да играя играта. Ще ти кажа и какво мисля да направя. Мисля утре да отида в банката и да поговоря с една моя приятелка, която работи там. Какво ще кажеш?
— Ще кажа, че това е добра идея.
Наближаваше пет. Джо вероятно вече се бе прибрал, гледаше телевизионните новини и си приготвяше нещо за вечеря в очакване на „Футбол в понеделник вечер“. Ако се самопоканех у тях по време на предаването, можех да му покажа чека и да го попитам какво мисли по въпроса. Можех и да го помоля да разбере какво става с Лора, съпругата на Липински. Ако имах късмет, може би щях да наваксам нещата, които не успях да свърша в събота вечер.