Набрах телефонния му номер.
— Здрасти — казах. — Реших, че може би ще ти е приятно да не си сам, когато гледаш „Футбол в понеделник вечер“.
— Ти не обичаш футбол.
— Започнах да го обичам. Много ми е приятно, когато всички се струпат един върху друг. Това е много интересно. Та кажи, искаш ли да дойда?
— Съжалявам, но тази вечер съм служебно зает.
— През цялата нощ ли ще си служебно зает?
Настъпи кратко мълчание. Морели се опитваше да разбере скрития смисъл на думите ми. После каза:
— Май наистина съм ти притрябвал.
— Просто се държа приятелски.
— А утре ще си настроена ли отново приятелски? Утре вечер май нямам никаква работа.
— Поръчай само една пица.
Затворих телефона, погледнах виновно клетката на хамстера и казах на Рекс:
— Просто се държа приятелски. Не смятам да спя с него.
Рекс не излезе от консервената кутия, но талашът се раздвижи. Стори ми се, че се смее. Към девет телефонът отново позвъни.
— Имам една работа за теб за утре — каза Рейнджъра. — Интересува ли те?
— Може би.
— От гледна точка на морала е напълно издържана.
— А от законова гледна точка?
— Можеше да е и по-зле. Трябва ми примамка. Един човек трябва да се раздели с ягуара си.
— Ще го крадеш ли, или ще го връщаш на законния собственик?
— Ще го връщам на законния собственик. От теб се иска само да седиш в един бар и да разговаряш с този човек, докато натоварваме колата на платформа.
— Звучи ми приемливо.
— Ще те взема в шест. Облечи дрехи, които да задържат вниманието му.
— За кой бар става дума?
— Барът на Майк на централния булевард.
След половин час Бригс се прибра и попита:
— Какво правиш в понеделник вечер? Футбол ли гледаш?
В единадесет си легнах и два часа по-късно продължавах да се въртя в леглото, без да мога да заспя. Мислех си за Лора, безследно изчезналата съпруга на Лари Липински. За задната част на главата й, отрязана при шията и натикана в чувал за боклук. За съпруга й, самоубил се с огнестрелно оръжие. Първо насякъл на парчета жена си, а после застрелял колежката си. А може би това не бе Лора Липински. Чие тяло в такъв случай бе в чувала? Колкото повече разсъждавах, толкова по-вероятно ми се виждаше това да е Лора Липински.
Погледнах часовника за стотен път.
Лора Липински не бе единствената причина да не заспивам. Имах хормонална атака. Виновен бе Морели. Какво ли не ми прошепна в ухото. Че и изглеждаше много сексапилен в италианския си костюм. Сигурно вече се бе прибрал. Можех да се обадя и да му кажа, че ще го навестя. В крайна сметка именно той бе виновен за сегашното ми адско състояние.
Ами какво щеше да стане, ако не си бе у дома и ме запишеше телефонният секретар? Щеше да стане още по-неудобно. Я по-добре да не звъня. „Мисли за някой друг“ — казах си.
През мислите ми се стрелна Рейнджъра. Не, само не той!
— Майната му. — Станах и отидох в кухнята да си налея портокалов сок. Разбира се, портокалов сок нямаше. Нямаше въобще никакъв сок, защото никога не купувах хранителни продукти. Имаше малко храна от тази, която ми даде мама, но никакъв сок.
За нещастие, наистина исках сок. И шоколад. Ако пийнех сок и хапнех шоколад, нямаше да мисля за секс. Впрочем, ако имах шоколад, нямаше да мисля и за сок. Шоколадът бе достатъчен.
Навлякох долнището на един стар анцуг, нахлузих едни маратонки и облякох якето направо върху памучната си нощница. Взех чантичката с ключовете си и, тъй като се опитвах да не бъда глупава, взех и пистолета.
— Нямам представа какво точно ти трябва — разнесе се гласът на Бригс откъм дивана, — обаче купи и за мен.
Хлопнах вратата, излязох на стълбището и влязох в асансьора.
Едва когато стигнах до паркинга осъзнах, че съм взела ключа на поршето. Значи така бе решила съдбата, а коя бях аз, за да я предизвиквам? Било ми писано да карам поршето.
Подкарах към магазин „7-11“. Стигнах там за нула време и ми се стори грехота да се прибера, без поне да съм се опитала да усвоя чалъмите на колата. Не можеше карането й да не се нуждае от чалъми. Продължих по „Хамилтън“, навлязох в Бърг, излязох от Бърг и — хоп! — преди да се усетя, се озовах пред дома на Морели. Джипът му бе паркиран до тротоара, а всички прозорци бяха тъмни. Постоях около минутка пред входа. Мислех си за Морели и за това колко хубаво би било сега да съм в леглото с него. Ами, дявол да го вземе, защо пък да не позвъня на вратата му и да не кажа, че случайно съм минавала през квартала и съм решила да се отбия? Какво лошо щеше да има в това? Междувременно обаче зърнах образа си в огледалото. Нее… С такава коса никъде не можех да се покажа. А и се сетих, че отдавна трябваше да си обръсна краката. Тъпа работа.