Всъщност май не биваше да се отбивам у Морели точно сега. Може би щеше да е по-добре първо да се прибера у нас, да си обръсна краката и да облека сексапилно бельо. Или още по-добре, да изчакам утрешния ден. Двадесет и четири часа плюс-минус един-два. Морели бе прав. Много го желаех.
„Я се стегни! Та в случая става дума за най-обикновен полов акт. Това не е нещо неотложно, като помощта при инфаркт. Креватът спокойно може да почака двадесет и четири часа.“
Поех си дълбоко дъх. Двадесет и четири часа. Започнах да се чувствам по-добре, след като установих, че мога да се контролирам. Бях разумна жена. Включих на скорост и подкарах.
Значи мога да се контролирам.
На ъгъла забелязах нечии светлини в огледалото.
В този квартал няма много хора, които да работят нощна смяна. Завих зад ъгъла, спрях, изключих светлините и проследих с поглед как колата спира пред дома на Морели. След две минути той излезе от нея, запъти се към входната врата, а колата тръгна и се насочи към мен.
Стиснах здраво кормилото, за да не би поршето да се поддаде на изкушение, да се включи само на задна скорост и да поеме към дома на Морели. Само двадесет и четири часа, казах си, и краката ми ще бъдат гладки като коприна, а косата ми — измита. Ама нали всъщност Морели има и душ, и самобръсначка. Защо се самозалъгвам? Защо трябва да чакам?
Включих на задна точно в момента, когато другата кола навлезе в кръстовището. Успях да зърна шофьора и сърцето ми се сви. Това бе Тери Гилмън.
В очите ми избухна нещо червено. Глупачка! Нищо не бях подозирала. Бях повярвала, че се е променил. Бях повярвала, че е по-различен от другите мъже от техния род. Аз се тревожа за косматите си крака, а Морели през това време кой знае какво е правил с Тери Гилмън. Направо удар по главата.
Погледнах с присвити очи колата, докато тя прекосяваше кръстовището. Тери въобще не ме забеляза. Вероятно планираше как да прекара остатъка от нощта. Вероятно бе тръгнала да пречука нечия баба.
Всъщност кой се интересуваше от Морели? Не и аз. Най-малко пък аз. Мен ме интересуваше само едно нещо — шоколадът.
Настъпих педала за газта и излетях от завоя. Дайте път. Стефани си има порше и й се яде шоколад.
Стигнах до „7-11“ пак за нула време, профучах през магазина и излязох с пълна чанта. Хей, Морели, ей това е истинският оргазъм.
Нахлух в паркинга пред моя блок като светкавица, заковах спирачките, изкачих стълбите на един дъх, отворих вратата с ритник и изкрещях:
— Майната му!
Рекс спря да върти колелото си и ме погледна.
— Чу ме! — казах му. — Майната му! Майната му! Майната му!
Бригс приседна на дивана.
— Какво става, по дяволите? Опитвам се да подремна.
— Не си играй със съдбата! Не говори!
Той ме погледна учудено.
— Какво си облякла? Това някакво ново противозачатъчно средство ли е?
Сграбчих клетката с хамстера и кесията с шоколади, отнесох ги в спалнята си и хлопнах вратата. Първо изядох най-големия шоколад, после — „Кит-кат“, после — „Сникърс“. Започна да ми се гади, обаче продължих последователно с „Бейби Рут“, с „Бадемова радост“ и с фъстъчен шоколад.
— Слава Богу, сега се чувствам много по-добре — казах на Рекс.
След това избухнах в ридания.
След като приключих с плаченето, обясних на Рекс, че не се е случило нищо особено. Че става дума просто за реакция, предизвикана от хормоните, и за внезапното увеличаване на количеството на инсулина в резултат на преяждането с шоколад. Че няма за какво да се тревожи. Легнах си и почти веднага заспах. Плачът е страшно изтощително нещо.
Когато на другия ден се събудих, очите ми бяха лепкави и подути от плач, а настроението ми се бе свлякло на най-ниското възможно равнище. Полежах десет минути, опивайки се от страданието си, и започнах да обмислям как да се самоубия. Реших да го направя чрез пушене. Вкъщи обаче нямах никакви цигари, а никак не ми се ходеше отново в „7-11“. Както и да е, вече работех за Рейнджъра, така че може би щеше да е най-добре да оставя събитията да следват естествения си ход.
С усилия се измъкнах от леглото, влязох в банята и се огледах в огледалото.
„Я се стегни, Стефани — казах си. — Имаш си порше и шапка на ВМС, така че можеш да достигнеш нови хоризонти.“
Побоях се, че след всички тези шоколади задникът ми също може да достигне нови измерения, и реших, че малко спортуване няма да ми навреди. Бях все още с анцуга, така че си сложих спортен сутиен и обух маратонките.
Когато излязох от спалнята, Бригс вече работеше на компютъра.