— Я, ранобудницата! — възкликна той. — Божичко, изглеждаш ужасно!
— Това не е нищо. Почакай да ме видиш как ще изглеждам след тичането.
Завърнах се плувнала в пот и много доволна от себе си. Стефани Плъм умее да се контролира. Морели да върви на майната си. И Тери Гилмън да върви на майната си. И светът да върви на майната си.
Изядох пилешки сандвич за закуска и взех душ. Оставих бирата на най-горния рафт на хладилника, за да ядосам Бригс, и му пожелах отвратителен ден. След това се качих на поршето и отидох в „Гранд Юниън“. Щях да свърша две неща: да поговоря с Леона и Алън и да напазарувам истинска храна. Паркирах на километър от магазина, за да не би някой да паркира в близост до мен и да ожули колата ми. Излязох от поршето и го погледнах. Бе съвършено. Бе наистина страхотна кола. С кола като тази няма защо да се тревожиш от мисълта, че приятелят ти ти слага рога с една никаквица.
Първо се заех с пазаруване. Докато приключа с него и прибера продуктите в багажника, започна работа и банката. Във вторник сутринта бизнесът не бе особено активен. Нямаше нито един клиент. Двама касиери брояха пари. Вероятно загряваха. Никъде не видях Леона.
Намерих Алън Шемпски във фоайето. Пиеше кафе и разговаряше с един от охранителите. Забеляза ме, махна ми и попита:
— Как върви търсенето на Фред?
— Никак. Търсех Леона.
— Днес не е на работа. Ако искаш, ще се опитам да ти помогна.
Поразрових се в чантата, открих чека и го подадох на Алън.
— Какво би могъл да ми кажеш за това?
— Използуван чек.
— Да намираш нещо странно в него?
Той го огледа още веднъж.
— Нищо. Какво му е странното?
— Нямам представа. Фред е имал проблеми в разплащанията си с „Ар Джи Си“. В деня, когато изчезна, трябвало да им покаже този чек. Предполагам, че не е искал да взима със себе си оригинала, и затова го оставил у дома на бюрото си.
— Съжалявам, че не мога да ти помогна — каза Шемпски. — Ако искаш, остави ми го, и ще разпитам и други хора. Може би те ще забележат нещо.
Прибрах чека в чантата си и казах:
— По-добре ще е да го задържа. Имам чувството, че някои хора са изгубили живота си заради този чек.
— Това е сериозно — каза Шемпски.
Върнах се при колата разтревожена, без да мога да си обясня защо. В банката не се бе случило нищо тревожно. Нито пък някой бе паркирал до поршето. Огледах паркинга. Бънчи не се виждаше. Не открих никъде и Рамирес. При все това продължавах да изпитвам тревога. Може би бях забравила нещо. Или може би някой ме наблюдаваше. Отключих колата и погледнах към банката. Оказа се, че съм усетила присъствието на Шемпски. Бе застанал пред банката, пушеше и ме наблюдаваше. Божичко, и това оставаше — да започна да се плаша от Шемпски. Въздъхнах облекчено. Въображението ми май наистина бе много развинтено. Човекът просто бе излязъл да запали цигара.
Единственото странно нещо бе, че Алън Шемпски имаше такъв вреден навик. Вредните навици някак си не пасваха на неговата личност. Шемпски бе добродушен човек, който никога не бе обидил никого и лесно можеше да бъде забравен. Бе такъв, откакто го помнех. Когато бяхме съученици, бе момчето от последния чин, което никога не привличаше вниманието на учителите. Кротка усмивка, никога никому не възразяваше, винаги чист и спретнат. Беше като хамелеон, чиято окраска съвпада с тази на стената зад него. Познавах Алън, откакто се помнех, и въпреки това щеше да ми бъде трудно да кажа какъв е цветът на косата му. Може би кестенява, с цвета на миши косъм. Не искам да кажа, че приличаше на гризач. Бе умерено привлекателен мъж с обикновен нос, обикновени зъби и обикновени очи. Имаше стандартно телосложение и среден ръст. Предполагах, че и умствените му възможности бяха на средно равнище, обаче не можех да твърдя това е положителност.
Бе се оженил за Морийн Блум месец след като двамата завършиха колежа „Райдър“. Имаха две малки деца и къща в квартал „Хамилтън“. Никога не бях минавала покрай нея, но бях готова да се обзаложа, че и тя е лесна за забравяне. Това може би не беше зле. Може би бе хубаво лесно да те забравят. Предполагам, че Морийн Блум-Шемпски едва ли щеше да се бои, че ще бъде заплашвана от Бенито Рамирес.
Пред моя блок ме чакаше Бънчи. Бе в паркинга, седнал в колата си. И бе навъсен.
— Това порше откъде го измисли? — попита, като се доближи до мен.
— Даде ми го на заем Рейнджъра. И ако решиш и на него да поставиш радиомаяк, да знаеш, че няма да му стане приятно.
— Ти имаш ли представа колко струва такава кола?
— Много ли?
— Доста повече, отколкото би била готова да платиш.
— Надявам се да не си прав.
Той взе една от кесиите с продукти и ме последва по стълбището.