— Каза, че ще ходиш в банката. Ходи ли?
— Да. Дори говорих с Алън Шемпски, но не научих нищо ново.
— За какво говорихте?
— За времето. За политиката. За здравеопазването. — Подпрях една от кесиите върху крака си, докато отключвах.
— Много си потайна. Май никому нямаш доверие.
— Нямам доверие в теб.
— И аз не бих изпитвал доверие към него — обади се Бригс от хола. — Има вид на човек, нуждаещ се от социална помощ.
— Този пък кой е? — пожела да узнае Бънчи.
— Ранди — казах.
— Искаш ли да изчезне?
Погледнах Бригс. Изкушението бе голямо. После казах:
— По-добре някой друг ден.
Той отвори кесията, която носеше, и подреди съдържанието й върху кухненския плот.
— Някои от приятелите ти са доста странни.
Нямаше да ги намери за странни, ако ги сравнеше с роднините ми.
— Ще те поканя на обяд, ако ми кажеш за кого работиш и защо изпитваш интерес към Фред — казах му.
— Не мога да го направя. Освен това имам чувството, че и без това ще ме поканиш на обяд.
За обяд приготвих доматена супа от консерва и сандвичи с кашкавал на грил. Сандвичите направих, защото ми се ядяха точно такива сандвичи. Колкото до супата, реших, че ще е добре да имам подръка чиста резервна консервена кутия за Рекс.
По време на обяда погледнах Бънчи и се сетих за думите на Морели. Бе казал, че работи с двама мъже от данъчната служба, в сравнение с които той приличал на бойскаут. В главата ми зазвучаха ангелски хорове и ми дойде вдъхновение.
— Боже мой, та ти работиш в един екип с Морели — казах.
— Не работя в екип с никого — каза Бънчи. — Работя сам.
— Лъжеш.
Морели не за пръв път бе имал отношение към мои случаи, без да ми го казва, но за пръв път бе изпратил шпионин да ме следи. Морели падна още по-ниско в очите ми.
Бънчи въздъхна и отмести чинията си.
— Това означава ли, че няма да ми предложиш десерт?
Подадох му един от оцелелите шоколади.
— Депресирана съм.
— Това пък защо?
— Защото Морели е мръсник.
Той втренчи поглед в шоколада си.
— Казах ти, че работя сам.
— Да де. И освен това ми каза, че си букмейкър.
Той ме погледна в очите.
— Не можеш да си съвсем сигурна, че не съм.
Телефонът иззвъня и вдигнах слушалката, преди да се задейства телефонният секретар.
— Какво правиш, сладурано? — попита Морели. — Каква да бъде пицата тази вечер?
— Никаква. Пица няма да има. И между теб и мен повече нищо няма да има. И повече да не си посмяло да ми се обаждаш, подло мръсно кучешко лайно, накацано от мухи! — И треснах слушалката.
— Я да видя дали ще позная? — засмя се Бънчи. — Това беше Морели.
— И ти си същата стока! — извиках. Размахах пръст и стиснах зъби.
— Май вече трябва да си тръгвам — каза Бънчи, като продължаваше да се хили.
— Ти винаги ли имаш проблеми с мъжете? — попита Бригс. — Или това е нещо ново?
В шест часа вече бях във фоайето на блока и чаках Рейнджъра, Бях се изкъпала и парфюмирала и с прическа загатваща за сексуална разкрепостеност. Барът на Майк е място за сваляния, често посещавано от бизнесмени, в шест часа вече навярно бе пълен с костюмирани мъже с търсещи погледи, така че и аз се бях облякла по подходящ начин. Бях си сложила сутиен „Уондърбра“, който наистина правеше чудеса. Върху него бях облякла бяла копринена риза, разкопчана точно до мястото, където той вече ставаше видим. Полата на черния ми копринен костюм бе навита на кръста, за да бъдат краката ми по-разголени. Самия кръст бях обвила с колан от имитация на леопардова кожа. Краката ми, този път с чорапи, бяха обути в обувки с петнадесетсантиметрови токове от модела, известен като „чукай ме“.
От асансьора излезе господин Моргантал и ми смигна.
— Леле, какво страхотно маце! Ще се сваляме ли?
Господин Моргантал бе на деветдесет и две години и живееше на третия етаж, точно до госпожа Делгадо.
— Закъснял си — казах му. — Имам други планове.
— И по-добре. Вероятно щеше да ме умъртвиш — каза господин Моргантал.
Рейнджъра дойде с мерцедеса и спря до вратата. Мляснах господин Моргантал по бузата и излязох, като въртях кръшно бедра. Качих се в мерцедеса и кръстосах крака.
Рейнджъра ме огледа и се усмихна.
— Казах ти да привлечеш вниманието му, не да предизвикваш граждански вълнения. Може би няма да е зле да закопчееш още едно копче.
Погледнах го кокетно, като си давах вид, че флиртувам. Всъщност кокетниченето ми не бе съвсем престорено.
— Защо, не ти ли харесвам? — Нека Морели да се пука от яд.
Рейнджъра посегна и разкопча следващите две копчета, като ме разголи до кръста.