Отскочих и изпищях. Цялото ми тяло се изпълни с ужас. Не можех да дишам. Не можех да помръдна. Не можех да мисля.
— Стефани — викна тихо Рамирес. Тихият му глас бе приглушен още повече от стъклото. Засмя се и отново викна: — Стефани!
Излетях от стаята и хукнах към кухнята. Бръкнах в чантата си и с трескави движения потърсих пистолета. Открих го и бързо се върнах в спалнята, но Рамирес вече бе изчезнал. На пожарната площадка нямаше никого. На паркинга също нямаше нищо тревожно. Не забелязах там непозната кола. За миг ми се стори, че всичко случило се е плод на въображението ми. Едва тогава забелязах листа, залепен със скоч от външната страна на прозореца. На листа с печатни букви пишеше:
„Бог чака. Скоро ще настъпи времето да отидеш при Него.“
Върнах се в кухнята и започнах да набирам номера на полицията. Ръцете ми трепереха, така че пръстите ми не успяваха да натиснат необходимите копчета на телефонния апарат. Поех си дълбоко дъх, за да се успокоя, и опитах отново. Поех си дъх още веднъж и започнах да разказвам на дежурния полицай за Рамирес. Затворих и набрах номера на Морели. Още по средата на набирането изключих телефона. Ами ако ми отговореше Тери? Глупава мисъл, казах си, та тя го бе зарязала. Не биваше да придавам голямо значение на тези неща. Пък и случилото се можеше да намери обяснение. Пък и Джо, дори и да не бе най-верният приятел, продължаваше да е прекрасен полицай.
Набрах още веднъж номера и изчаках седем сигнала. Накрая телефонният секретар прие обаждането ми. Морели не си беше вкъщи. Морели беше на работа. Шансът да е на работа бе 90 процента. Останах с 10 процента съмнение. Именно тези 10 процента не ми позволиха да набера мобифона или пейджъра му.
Изведнъж осъзнах, че Бригс е до мен.
В гласа му вече липсваше обичайният сарказъм.
— Не съм сигурен дали съм видял човек, който да е страшен — каза. — Ти май въобще не чу това, което ти казах.
— На пожарната площадка имаше човек.
— Рамирес.
— Да. Знаеш ли кой е той?
— Боксьор.
— Той е нещо повече от боксьор. Той е ужасен човек.
— Ще направя чай — каза Бригс. — Не изглеждаш добре.
Взех възглавницата и одеялото си, преместих се в хола и седнах на дивана до Бригс. Включих всички светлини в апартамента и оставих пистолета на масичката. Останах в това положение, докато се развидели, като само от време на време се поддавах на дрямката. Когато слънцето изгря, се върнах в леглото си и спах до единадесет, когато ме събуди телефонът. Бе Маргарет Бъргър.
— Открих чек — каза. — Неправилно попълнен. От времето, когато Сол си имаше разправии с телефонната компания. Спомням си, че господин Бънчи имаше желание да го види, обаче не знам как да го открия.
— Аз ще му го предам — обещах й. — Имам да свърша няколко неща навън, след което ще се отбия у вас.
— През целия ден ще си бъда у дома — каза Маргарет.
Нямах представа какво щях да правя с този чек, но реших, че няма да ми навреди да го разгледам. Направих прясно кафе и чаша портокалов сок. Взех набързо душ, облякох обичайната си униформа — джинси и тениска с дълги ръкави, — пих кафе, изядох една палачинка и позвъних на Морели. Отново не отговори никой, но този път му оставих съобщение. Заръчах му да се свърже с мен веднага по пейджъра, ако Рамирес бъде заловен.
Извадих спрея със сълзотворен газ от чантата си и го закопчах на колана на джинсите си.
— Пази се — каза ми Бригс, докато излизах.
В асансьора стомахът ми продължаваше да е свит. Продължих да го усещам и когато излязох от фоайето и тръгнах към паркинга. Бързо отключих поршето, запалих го и докато карах, не откъсвах поглед от задното огледало.
Дойде ми наум, че вече бях престанала да търся дядо Фред зад всеки ъгъл. Търсенето му се бе превърнало в част от мистерия, свързана с нарязана на парчета жена, с убити канцеларски работници и с неотзивчива боклукчийска компания. Реших, че между всички тези неща има връзка. Че всички те имат отношение към изчезването на Фред. Все още обаче не бях съвсем убедена в това.
Маргарет отвори вратата още след първото почукване. Бе приготвила чека и ме чакаше. Разгледах го внимателно, но и в него не открих нищо необичайно.