— Зависи кой колко е решил да живее — каза баба след кратка пауза.
Обърнах се към майка си и попитах:
— Ти знаеше ли за това?
Майка ми извади от хладилника две кесии, пълни със студени меса, и ги изсипа в една чиния. После каза:
— Този човек е женкар, откак го помня. Чудя се как клетата Мейбъл го изтърпя.
— Тя пък го удари на пиене — вметна баба.
Направих си сандвич с лебервурст и попитах:
— Допускате ли, че дядо Фред е избягал с някоя от приятелките си?
— По-скоро допускам, че нечий съпруг е очистил Фред и го е закопал някъде — каза баба. — Не виждам никаква логика пинтията Фред да плаща за химическо чистене, ако е решил да избяга с някоя от мацките си.
— Имате ли представа с кои жени се е срещал?
— Можеш ли ги преброи всичките — каза баба и се обърна към майка ми. — Ти какво мислиш, Елън? Допускаш ли, че още се среща с Лорета Уоленовски?
— Чух, че били скъсали — отвърна майка ми.
В чантата ми зазвъня мобифонът.
— Здрасти, малката — каза Морели. — За каква катастрофа става дума?
— Откъде знаеш, че е катастрофа?
— Оставила си ми съобщения на три различни телефона и на пейджъра. Или има някаква катастрофа, или много съм ти притрябвал.
— Трябва да поговорим.
— Сега ли?
— Няма да ти отнема повече от минута.
„Скилет“ е кафене в близост до болницата. Повече би му отивало названието „Мръсната дупка“. Морели ме бе изпреварил и ме чакаше с чаша сода в ръка. Изглеждаш отегчен.
Усмихна ми се. Красива усмивка, в която участваха и очите му. Прегърна ме, придърпа ме към себе си й ме целуна, като поясни:
— Не за друго, а за да не ми стане зян денят.
— Имаме семеен проблем.
— За дядо Фред ли става дума?
— Боже, та ти всичко знаеш! Би трябвало да станеш ченге!
— Вярно — отвърна Морели. — Кажи сега какво искаш.
Подадох му снимките и казах:
— Мейбъл ги е намерила тази сутрин в бюрото на Фред.
Той ги огледа набързо и възкликна:
— Боже мой! Какво е това?
— Приличат ми на части от човешко тяло.
Той леко ме перна по главата със снимките и изръмжа:
— Стига глупави шегички!
— И какво сега? — попитах.
— Трябва да ги дам на Арни Мот. Той отговаря за случая.
— Арни Мот е тъп като галош.
— Така е, обаче отговаря за случая. Ще му кажа, че съм ги получил от теб.
— И какво според теб означава това?
Джо поклати замислено глава, вперил поглед в най-горната снимка.
— Не знам. Обаче ми се струва, че са истински.
Направих забранен завой на „Хамилтън“ и паркирах съвсем близо до офиса на Вини, като наместих буика зад един черен мерцедес С600В. Предположих, че е на Рейнджъра. Сменяше автомобилите си така, както мъжете сменят чорапите си. Колите на Рейнджъра си приличаха по две неща. Винаги бяха скъпи и винаги бяха черни.
Когато нахълтах, през вратата, Кони се обърна към мен и попита:
— Бригс наистина ли е висок само метър?
— Да, наистина е висок само метър и е много опак. Съжалявам, че не си направих труда да прочета физическото му описание, преди да почукам на вратата му. Да се е появило нещо друго?
— Няма нищо — отвърна Кони.
— Денят наистина е страхотен. Сега пък изчезнал дядо ми Фред. Излязъл в петък да свърши някои работи и оттогава не са го виждали. Открили колата му на паркинга на „Гранд Юниън“.
Спестих споменаването на нарязаното на парчета тяло.
— И на един мой дядо веднъж му се случи същото — каза Лула. — Стигнал пеша чак до Пърт Амбой, преди да го открият. Голяма работа беше.
Вратата на кабинета на Вини бе затворена и Рейнджъра не се виждаше никъде, така че реших, че разговарят, и попитах:
— Рейнджъра да не е вътре?
— Да — отвърна Кони. — Свърши една работа за Вини.
— Работа?
— Само не ме разпитвай — отвърна Кони.
— Сигурно не е била свързана с търсенето на съкровища, нали?
— Не съвсем.
Излязох от офиса и зачаках навън. След пет минути се появи Рейнджъра. Той е американец от кубински произход. Чертите на лицето му са англосаксонски, очите му са латиноамерикански, кожата му има цвета на кафе с мляко, а колкото до тялото му, по-красиво тяло не съм виждала. Черната му коса бе сресана назад и вързана на опашка. Бе облечен с черна тениска, прилепваща плътно до тялото му, досущ като татуировка, и с черни панталони на специалните полицейски части, напъхани във високи черни обувки.
— Здрасти — казах.
Рейнджъра ме погледна през тъмните си очила и също каза:
— Здрасти.
Загледах влюбено колата му.
— Красив мерцедес.
— Просто превозно средство — отвърна Рейнджъра. — Нищо особено.