— Да, трябва да повикаме мъжа от офиса — каза Лула. — Както е тръгнало, мога и удар да получа. Чувствам, че ще ми стане нещо. Я по-добре да поседна.
При други обстоятелства можех да се отчая, но реших, че трябва да си пазя силите за в случай, че Лула изведнъж остане парализирана от сблъсъка със скорост от половин километър в час, който току-що бе преживяла.
Влязохме в сградата. И в същия миг се разнесе силен взрив. Замръзнахме и се спогледахме. Вцепенението ни не продължи дълго и излязохме навън, за да видим какво се е случило.
В този момент се чу втора експлозия. Изпод поршето блъвнаха пламъци и облизаха дъното на боклукчийския камион.
— Укрийте се! — изкрещя шофьорът. — Резервоарът ми е пълен с бензин!
— Какво каза? — попита Лула.
И тогава се раздаде истинският взрив. Бууум! Камионът подскочи във въздуха. Гумите и вратите му излетяха като картонени, после той падна на земята с трясък, наклони се на една страна, стовари се върху горящото като цепеница порше и го направи на палачинка.
Прилепихме се плътно към стената на сградата. Около нас валяха парчета разкъсан метал и гума.
— Дааа — каза Лула. — Това порше сега и цялото кралско войнство не може да го сглоби.
— Нищо не разбирам — каза шофьорът. — Та това бе само драскотина! Та аз само ожулих колата ви. Защо избухна така?
— Нейните коли винаги избухват — обясни му Лула. — Ще ти кажа обаче, че по-хубаво избухване от туй не съм виждала. Досега не беше взривявала боклукчийски камион. Веднъж улучиха колата й с противотанкова ракета. И онова си го биваше, обаче не може да се сравнява с туй нещо.
Извадих мобифона от чантичката си и се обадих на Морели.
Глава 12
На местопроизшествието остана само една пожарна кола. Пожарникарите разчистваха остатъците. Докараха кран, който вдигна боклукчийския камион. Когато го откъснаха от колата, това, което бе останало от поршето, можеше да се събере в джоба ми. Междувременно дойде Кони, прибра Лула и я върна в офиса. Повечето от завръщащите се шофьори на камиони изгубиха интерес към случилото се и се разотидоха.
Морели пристигна само секунди след първата пожарна кола и сега бе застанал застрашително близо до мен, с ръка на кръста и присвити очи, сякаш се готвеше да ме обвини в убийство трета степен.
— Обясни ми още веднъж защо Рейнджъра ти даде порше — каза Морели.
— Колата е фирмена. Всички, които работят с Рейнджъра, карат черни коли, а тъй като моята е синя…
— Дал ти е порше.
И аз присвих очи.
— Какъв ти е проблемът?
— Искам да разбера какво става с теб, а проблемът е Рейнджъра.
— Обясних ти, че работя за него. — Освен това бях започнала да флиртувам с него, но не намирах за необходимо да го споменавам в показанията си. Точно пък Морели нямаше право да ми иска сметка за това.
Той не бе удовлетворен от отговора ми и съвсем определено не бе на кеф.
— И не си си направила труда да провериш регистрационния номер на поршето, нали?
— Не съм — отговорих. Пък и едва ли този номер можеше да се провери сега, когато остатъците от поршето имаха дебелина от десет сантиметра.
— Не ти ли мина през ума, че може би караш крадена кола?
— Рейнджъра не би ми дал крадена кола.
— Рейнджъра и на собствената си майка би дал крадена кола — каза Морели. — Откъде мислиш, че взима тези коли, които раздава наляво и надясно? Да не би да му ги носи някаква добра фея?
— Сигурна съм, че има някакво обяснение.
— Какво например?
— Нямам представа. Пък и сега имам по-важни неща за изясняване. Защо избухна колата ми?
— Съвсем уместен въпрос. Не вярвам ожулването, причинено от камиона, да е предизвикало взрива. Ако ти бе нормален човек, щеше да ми е трудно да намеря обяснение. Тъй като това обаче се случи именно с теб, предполагам, че някой е поставил бомба в колата.
— Защо обаче това стана толкова късно? Защо бомбата не избухна още когато запалих двигателя?
— Попитах Мърфи. При нас той отговаря за бомбите. Според него по всяка вероятност бомбата е била с часовниково устройство, за да избухне, когато си на улицата, не в паркинга.
— Може би бомбаджията е човек от боклукчийската компания, който не е искал колата да избухва близко до службата му.
— Потърсихме Стемпър, но не можахме да го открием.
— Потърсихте ли колата му?
— Още е тук.
— Вие майтап ли си правите? И той ли е изчезнал?
Морели вдигна рамене.
— Не мога да твърдя това. Възможно е да е отишъл да изпие нещо с някой приятел. Възможно е и да му е омръзнало да чака да разчистят паркинга и да е намерил друг начин да се прибере.
— Обаче твоите хора ще го потърсят. Нали?