— Да.
— Още ли не се е прибрал у тях?
— Не.
— Имам теория за случилото се — казах.
Морели се усмихна.
— За мен това е най-интересната част.
— Според мен Липински е извършвал злоупотреби. Възможно е да е правил това в комбина с Марта Дийтър. Възможно е и тя да го е усетила или просто да му е пречела. Така или иначе, според мен Липински е отклонявал някои плащания за себе си. — Показах на Морели чековете и му разказах това, което бях научила за банките.
— Според теб и другият човек, Джон Кърли от телефонната компания, също е вършел нещо подобно, така ли?
— Има известни прилики.
— Допускаш, че Фред може да е изчезнал, защото е вдигнал твърде много шум, така ли?
— Има и други неща. — Разказах му за рекламното приложение на вестника в чувала за боклук, за Лора Липински, за Фред и изхвърлянето на изсъхналите листа.
— Цялата тази работа не ми харесва — каза Морели. — Трябваше да ми кажеш по-рано.
— Едва сега започнах да правя връзката.
— Вървиш две крачки пред мен. Не се проявих много добре, в този случай. Разкажи ми нещо за фалшивия букмейкър.
— За Бънчи?
— Няма значение как се казва.
Погледнах го въпросително.
— Останах с чувството, че работите заедно.
— Бънчи как изглежда?
— Прилича на пожарен кран с вежди. Ръст — като моя. Кестенява коса. Нуждае се от подстригване. Оплешивява откъм челото. Има вид на скитник. Походката и приказките му са като на полицай. Пие бира „Корона“.
— Познавам го, но няма да е точно да кажа, че сме работили заедно. Той не работи в екип с никого.
— И няма да ми кажеш какво ти е известно за него, така ли?
— Не мога.
Грешен отговор.
— Добре, хайде да се разберем — казах. — Един федерален агент ме следи денонощно, спи пред прага ми, нахлува в апартамента ми, и според теб всичко това е нормално, така ли?
— Не. Съвсем не го намирам за нормално. Намирам, че това е достатъчно основание да бъде спукан от бой. Не знаех, че го е правил, и ще взема мерки да престане да го прави. Просто нямам право да ти кажа точно сега за какво става дума. Мога само да ти кажа, че би трябвало да се оттеглиш от тази работа и да оставиш с нея да се занимаваме ние. Очевидно вървим по една и съща писта.
— Защо пък трябва точно аз да се оттегля?
— Защото именно ти ставаш жертва на бомбени атентати. Да не би някой да е взривил моята кола?
— Денят още не е свършил.
Пейджърът на Морели се включи. Той погледна съобщението и въздъхна.
— Трябва да тръгвам. Искаш ли да те хвърля у вас?
— Благодаря, но трябва да остана. Трябва да се свържа с Рейнджъра. Още не знам какво е решил да прави с поршето.
— Скоро ще се наложи да си поговорим и за Рейнджъра — каза Морели.
Реших, че ще очаквам с нетърпение този разговор.
Морели заобиколи крана и влезе в колата на своята компания — прашен кафяв „Феърлейн“. Запали двигателя и излезе от паркинга.
Загледах се в краниста.
Зад крана се стрелна нещо черно. Мерцедесът на Рейнджъра.
— Идваш тъкмо навреме — казах, когато дойде при мен.
Той огледа сплесканото обгоряло парче метал, набито в чакъла.
— Това е поршето — поясних. — Първо се взриви и се запали, а после върху него падна боклукчийският камион.
— Най ми харесва моментът с боклукчийския камион.
— Страх ме беше да не се ядосаш.
— Коли се намират, маце. По-трудно е да се замени човек. Ти добре ли си?
— Да. Извадих късмет. Бе ми любопитно какво ще искаш да направиш с поршето.
— С този загинал боец нищо не може да се направи — каза Рейнджъра. — Ще трябва да го изоставим.
— Голяма кола беше.
Рейнджъра погледна останките за последен път и каза:
— На теб може би ще ти отива повече друга марка. — И ме поведе към мерцедеса.
Когато пресякохме „Броуд“, здрачът се сгъсти и уличното осветление се включи. Рейнджъра се спусна по „Роублинг“ и спря пред „Росини“.
— Имам тук делова среща, която ще продължи няколко минути. Ела изпий нещо и след това ще хапнем, ако не възразяваш. Срещата не би трябвало да ми отнеме много време.
— Има ли отношение към издирването на укриващи се от съда?
— Има отношение към търговията с недвижимо имущество — каза той. — Срещата е с адвоката ми. Носи ми документи за подпис.
— Къща ли ще купуваш?
Той отвори вратата на ресторанта и ме изчака да вляза.
— Не. Офис сграда в Бостън.
„Росини“ е един от най-хубавите ресторанти в Бърг. Уютен и същевременно елегантен, с ленени покривки и салфетки и храна за чревоугодници. На дъбовия тезгях на малкия бар в дъното на салона вече се бяха подпрели няколко мъже в костюми. Бяха заети само някои от масите, но след половин час ресторантът щеше да е пълен.