Почти не разговаряхме. Рейнджъра влезе в моя паркинг и проверих набързо с поглед дали няма съмнителни хора. Не видях такива хора и отворих вратата още преди колата да е спряла напълно. Нямаше смисъл да оставам в мрака насаме с Рейнджъра и да изкушавам съдбата. Достатъчно се бях изложила при последната ни среща.
— Бързаш ли? — попита Рейнджъра. Ситуацията му изглеждаше забавна.
— Имам много работа.
Опитах се да сляза, но той ме стисна леко за врата и каза:
— Пази се.
— Ще се пазя.
— И си носи пистолета.
— Ще го нося.
— Зареден.
— Добре, зареден.
— Приятни сънища — каза той и най-после ме пусна.
Влязох в блока, изкачих стълбите на бегом, нахлух в апартамента и набрах номера на Мери Лу.
— Тази вечер трябва да проследя един човек и ми трябва помощ — казах. — Можеш ли да оставиш децата на Лени?
Лени е съпругът на Мери Лу. Симпатяга е, макар и да не е пръв умник. Мери не се смущава от това, защото повече я интересува друга част от тялото му.
— Кого ще проследяваме?
— Морели.
— Ах, мила, значи си чула!
— Какво да съм чула?
— Хайде де, наистина ли не си чула?
— Какво да съм чула?
— За Тери Гилмън. Пряко попадение.
— Каква е връзката с Тери?
— Говори се, че тя се среща с Джо късно по нощите. В Бърг наистина не може да се скрие нещо.
— За тези срещи съм чувала. Нещо друго да знаеш?
— Не.
— Освен че се среща с Тери, участва в акция, свързана с изчезването на дядо Фред, но не иска да ми каже нищо за нея.
— Глупак.
— Такъв е. И това, след като му дадох някои от най-добрите седмици от живота си. Както и да е. Изглежда, че работи и нощно време, така че реших да проверя с какво се занимава.
— С поршето ли ще ме вземеш?
— Поршето е неизправно. Искаше ми се да те помоля ти да шофираш. Ако карам буика, Морели ще ни забележи.
— Няма проблеми.
— Не забравяй да си с маратонки и тъмни дрехи.
Последния път, когато Мери Лу ми помогна в подобна акция, бе обута с ботуши с високи токове и носеше обици, големи колкото чинии. Не бе точно невидим съгледвач.
— Ще шпионираш Морели, така ли? — каза Бригс някъде под рамото ми. — Само това оставаше.
— Не ми оставя друг избор.
— Обзалагам се на пет долара, че ще те забележи.
— Приемам.
— За тази история с Тери може да се намери чудесно обяснение — казах на Мери Лу.
— Да де. Че е женкар.
Това е едно от нещата, които харесвам у Мери Лу. Готова е да повярва най-лошото за всекиго. Разбира се, не е трудно да повярваш най-лошото за Морели — той не се интересуваше особено от общественото мнение и не правеше опити да подобри репутацията си. А тази репутация си я бе заслужил.
Намирахме се в минибуса на Мери Лу. Додж. Миришеше на дъвчащи бонбони, на близалки с вкус на грозде и на чийзбургери на „Макдоналдс“. Когато се обърнах, за да надникна през задното стъкло, погледът ми падна върху две детски седалки, които ме накараха да се почувствувам малко неловко. Бяхме се установили пред дома на Морели, наблюдавахме предните стъкла на жилището му и не виждахме нищо. Лампите светеха, но завесите бяха спуснати. Джипът му бе паркиран до тротоара, така че вероятно си бе вкъщи, но нямахме гаранция за това. Къщите бяха прилепени една до друга и това затрудняваше наблюдението, тъй като не бе лесно да се заобиколи цялата редица.
— Така няма да свършим никаква работа — казах. — Хайде да паркираме на пресечката и да слезем.
В съответствие с инструкциите ми Мери Лу се бе облякла в черно. С черно кожено яке с ръкави с ресни и плътно прилепващи черни кожени панталони. Бе обула черни каубойски ботуши — компромис между маратонките и любимите й обувки с петнадесетсантиметрови токове.
Къщата на Морели се намираше в средата на редицата. Зад тесния й двор имаше еднопосочна алея, а от двете страни на сградата имаше храсталаци. Морели нямаше вкус към градинарските занимания.
Небето бе тъмно. Нямаше луна. На алеята нямаше светлини. Това ми хареса. Колкото по-тъмно, толкова по-добре. На колана ми бяха закрепени аерозол със сълзотворен газ, фенерче, пистолет „Смит и Уесън“ калибър 38, електрошоково устройство и мобифон. Оглеждах се да не би наблизо да е Рамирес, но не го видях. Това не ме успокои, тъй като откриването на Рамирес очевидно не бе моята стихия.
Тръгнахме по алеята и спряхме зад къщата на Морели. Лампата в кухнята светеше. Щорите на единичния кухненски прозорец и на кухненската врата не бяха спуснати. Морели мина пред прозореца и двете с Мери Лу направихме крачка назад и се скрихме в сянката. След това той се върна и застана пред кухненския плот. Вероятно си приготвяше нещо за ядене.