Изпържих си едно яйце и го изядох с чаша портокалов сок и поливитамин. Хубава и здравословна закуска, подходяща за добро начало на деня. Оставаше само да оцелея поне до обяд.
Реших, че съветът на Рейнджъра за бронежилетката не е за пренебрегване. Вярно, че така изглеждах по-плоскогърда, но какво от това? Облякох джинси и тениска, обух ботуши, закопчах моряшко яке върху бронежилетката и реших, че не изглеждам чак толкова зле.
Влязох в колата и видях, че не примигва никаква светлина, предупреждаваща за наличието на бомби, така че седнах спокойно зад кормилото. Първо трябваше да отида при родителите си. Реших, че няма да ми навреди да изпия при тях чаша кафе и да чуя последните слухове.
Баба отвори вратата още когато паркирах до тротоара и каза:
— Страхотна кола. Каква марка е?
— Беемве.
— Вестникът писа, че си карала порше и че го взривили. Майка ти сега е в банята и гълта аспирини.
— И вестникът ли писа? — попитах, докато изкачвах стълбите, като взимах по две стъпала наведнъж.
— Да, само че не поместиха твоя снимка, както правят друг път. Затова пък имаше снимка на колата. Божичко, приличаше на палачинка.
Екстра.
— Нещо друго писаха ли?
— Описаха те като „Бомбаджийка, търсеща съкровища“.
Може би нямаше да е зле и аз да глътна един аспирин. Оставих чантата си на един от кухненските столове и посегнах към вестника, оставен върху масата. Боже мой! На първа страница!
— Във вестника пише, че според полицията почти сигурно става дума за бомба — каза баба. — Според мен сигурно им е било трудно да определят какво точно е станало, след като боклукчийският камион е паднал върху колата.
Влезе майка ми и попита:
— Чия е тази кола пред къщи?
— Това е новата кола на Стефани — поясни баба ми. — Нали е страхотна?
Майка ми присви въпросително вежда.
— Две нови коли? Откъде са тези коли?
— Фирмени са — казах.
— Тъй ли?
— Не ги получавам срещу анален секс — поясних.
Майка ми и баба ми сякаш се уплашиха от думите ми.
— Прощавайте — казах. — Просто ми се изплъзна от езика.
— Досега си мислех, че само педерастите правят анален секс — каза баба.
— Всеки, който си има анус, може да го прави — обясних й.
— Хм. И аз си имам — рече тя.
Налях си кафе и седнах на масата.
— Какво ново?
Баба също си наля кафе и седна срещу мен.
— Хариет Мълен роди момченце. Извадиха го в последния момент с кесарево сечение, но всичко мина добре. Мики Шаяк умря. Май му беше време.
— Тези дни да си чувала нещо за Вито Гридзоли?
— Миналата седмица го видях в касапницата и ми се стори надебелял.
— Как върви бизнесът му?
— Говори се, че печелел големи пари от това химическо чистене. Видях Вивиан с нов буик.
Вивиан бе жената на Вито. Шестдесет и пет годишна, с изкуствени мигли и с боядисана в яркочервен цвят коса, защото Вито я харесвал точно такава. Хората, изразяващи несъгласие с него, обикновено се сдобиваха с циментени ботуши и изчезваха в река Делауеър.
— Предполагам, че за „Фърст Трентън“ не се носят никакви слухове.
— За банката ли? — попита мама. — Какво искаш да знаеш за банката?
— Не знам. Фред имаше сметка в тази банка. Казах го просто така.
Баба се вгледа в гърдите ми.
— Днес ми се виждаш различна. Да не си сложила някой от онези спортни сутиени? — Погледна ме по-отблизо.
— Познах. Сложила си бронежилетка. Елън, ела да видиш — каза баба на мама. — Стефани си е сложила жилетка, която не може да бъде пробита от куршум. Не ти ли харесва?
Лицето на майка ми бе побеляло.
— Защо все на мен се случват такива работи? — възкликна тя.
Оттам продължих за дома на Мейбъл. Тя отвори вратата и се усмихна.
— Много мило, че дойде, Стефани. Искаш ли чай?
— Нямам време — отвърнах. — Отбих се, колкото да те видя.
— Много мило. Добре съм. Май ще посетя Бермудските острови.
Взех една рекламна брошура, оставена върху масичката.
— Пътешествия за самотни възрастни хора, така ли?
— Тарифите им са много привлекателни.
— Да имаш да ми кажеш нещо? Да си чула нещо за Фред?
— Нищичко не съм чула за Фред. Мисля, че е мъртъв.
— Минаха само две седмици, откакто изчезна. Не е късно да се появи.
Мейбъл плъзна по брошурката поглед, изпълнен с копнеж.
— Все пак мисля, че е мъртъв.
След десет минути бях в офиса.
— Здравей, приятелко — каза Лула. — Видя ли вестника? Видя ли колко място са ти заделили? Не че се обиждам, обаче въобще не са ме споменали. Не можах да се сдобия с прякор като твоя — „Бомбаджийка, търсеща съкровища“. Нищо, че мога да взривя задника на всеки.