— Права си — каза Лула. — Това обаче не е непременно нещо хубаво.
Обадих се във „Фърст Трентън“ и помолих да ме свържат с Шемпски. Отговориха ми, че си тръгнал рано, тъй като го болял корем. Намерих домашния му телефон в указателя и му позвъних там. Никой не се обади. За всеки случай проверих какво е финансовото му положение. Не открих нищо необичайно. Ипотеки, кредитни карти — всичко му беше наред.
— Защо се интересуваш от Шемпски? — попита Лула. — Смяташ ли, че и той е замесен?
— Мисля си за бомбата в поршето. Шемпски знаеше, че карам порше.
— Възможно е да е споделил това с други хора. Да е споменал пред някого, че ще отидеш в боклукчийската компания с чисто новото си порше.
— Права си.
— Искаш ли да те закарам някъде? — попита Лула.
Поклатих глава.
— Няма да ми навреди малко да се пораздвижа. Ще се прибера пешком.
— Ще има доста да вървиш.
— Не е чак толкова далеч.
Излязох на улицата и вдигнах яката си, за да ме пази от вятъра. Бе застудяло и небето бе сиво. Макар и да бе ранен следобед, в много къщи бяха включили осветлението, за да прогони здрача. По „Хамилтън“ се движеха коли. По улиците почти не се виждаха минувачи. Бе един от тези дни, когато е добре да си стоиш у дома, да подреждаш гардероби, да вариш горещо какао и да се подготвяш за зимата. Бе също така един от тези дни, когато е добре да си навън, да стъпваш по нападалите есенни листа и да чувстваш как поруменяваш от студения въздух. Бе любимият ми сезон. Ако не бяха непрестанно умиращите хора, все още неоткритият Фред, тези, които се опитваха да ме убият, и Рамирес, решил да ме изпрати при Иисус, денят наистина щеше да е много хубав.
След час вече бях във фоайето на блока си и се чувствах добре. Буикът се намираше на мястото си в паркинга, здрав като скала и излъчващ спокойствие. Ключовете от него бяха в джоба ми и се замислих дали да не посетя Шемпски. Може би си струваше да го навестя. Навярно вече се бе прибрал у дома.
Вратата на асансьора се отвори и се подаде госпожа Бестлър.
— Нагоре ли си?
— Не, размислих. Ще свърша още някоя работа.
— Всички дамски принадлежности на втори етаж се продават с двадесет процента намаление — каза госпожа Бестлър, прибра се в асансьора и вратата му се затвори.
Прекосих отново паркинга и чевръсто отворих буика. Нищо не се взриви, така че се наместих зад кормилото. Запалих двигателя и бързо излязох от колата. Отдалечих се на разумно разстояние и изчаках да минат десет минути. Отново не се чу взрив. С облекчение се върнах при колата, включих на скорост и излязох от паркинга.
Шемпски живееше в Хамилтън Тауншип, близо до „Клокнър“ и непосредствено зад колежа. Типично предградие с единични семейни къщи. В тях на семейство се падаха по два автомобила, две заплати и две деца. Не ми бе трудно да намеря улицата и дома. Маркировката бе чудесна. Къщата му имаше два входа. Бяла къща с черни капаци на прозорците. Много спретната.
Позвъних. Тъкмо щях да натисна звънеца повторно, когато една жена отвори вратата. Бе спретнато облечена с кафяв пуловер, хармониращи му панталони и пантофи с гумени подметки. Косата й бе късо подстригана. Гримът й бе в стил Марта Стюарт. Усмивката й бе автентична. Представляваше идеалната съпруга за човек като Алън. Предположих, че щях веднага да забравя всичко, което ми каже, и че след половин час вече няма да ми е по силите да опиша външността й.
— Морийн?
— Да?
— Аз съм Стефани Плъм. Бяхме съученички.
Тя се плесна по челото.
— Разбира се! Как не се сетих! Алън завчера те спомена. Каза, че си се отбила в банката. — Усмивката изчезна. — Научих за Фред. Много съжалявам за случилото се.
— Ти случайно да си го виждала? — Зададох въпроса за всеки случай. Току-виж го бе заровила в мазето си.
— Не!
— Винаги задавам този въпрос — поясних, тъй като ми се стори, че той я изненада.
— И добре правиш. Можеше и да съм го видяла да се разхожда по улицата.
— Така е.
Никъде не забелязах следи от Алън. Ако беше болен, разбира се, навярно щеше да е в леглото си на втория етаж.
— Алън у дома ли е? — попитах. — Потърсих го в банката, но ми казаха, че излязъл да обядва. После пък бях заета с друго нещо, така че реших, че по това време вече може да се е прибрал.
— Не. Той винаги се прибира към пет. — Усмивката отново се бе появила на лицето й. — Няма ли да влезеш и да го изчакаш? Ще сваря билков чай.
Любопитната част от личността ми с удоволствие щеше да направи оглед на дома на Шемпски. Другата част, тази, която желаеше да оживее, реши, че не е мъдро буикът да се оставя без надзор.