Първо се сетих за Ранди Бригс. Щеше да ми е приятно да го повлека за краката надолу по стълбите на блока му и тъпата му пъпешообразна глава да закънти по стъпалата — „туп“, „туп“, „туп“…
След това се сетих за дядо Фред и лявото око веднага ме заболя. „Защо това трябваше да се случи точно на мен?“, запитах се, обаче нямаше кой да ми отговори на този въпрос.
Истината е, че Фред не приличаше много на Индиана Джоунс и не виждах от какво друго може да е пострадал, освен от пристъп на алцхаймер. Опитах се да си спомня нещо за него, но открих много малко неща в паметта си. Усмивката му бе винаги широка и неискрена, а изкуствените му зъби тракаха. Имаше и странна походка: върховете на обувките му сочеха навън, като на паток. И толкоз. Това бяха спомените ми за дядо Фред.
Неусетно потънах в дрямка, която внезапно бе прекъсната, защото чух как някой отваря входната врата. Сърцето ми подскочи. Добре си спомнях, че я бях заключила. А сега някой я бе отключил. И отгоре на всичко този някой се намираше в квартирата ми. Затаих дъх. Моля ти се, Господи, този някой да е Морели. Мисълта, че Морели може да се вмъкне без мое разрешение в апартамента ми, не ми бе особено приятна. Все пак бе за предпочитане пред възможността за среща с някой грозен ненормален тип, който да ме стисне за шията и да я държи, докато езикът ми стане лилав.
Станах от леглото и потърсих оръжие. Спрях се на розова обувка с високо токче, остро като шило, оставена ми за късмет от Шарлот Наги. Тихо излязох от спалнята, прекосих хола и надникнах в кухнята.
Бе Рейнджъра. Тъкмо изсипваше съдържанието на голяма пластмасова кутия в една тенджера.
— Божичко, изкара ми акъла! — казах. — Следващия път първо почукай.
— Нали ти оставих бележка? Мислех, че ще ме очакваш.
— Бележката нямаше подпис. Откъде можех да зная, че е от теб?
Рейнджъра ме погледна.
— Имаше възможност да е от някой друг ли?
— Да. От Морели.
— Пак ли ходите?
Уместен въпрос. Погледнах храната. Салата.
— Морели щеше да донесе сандвичи със салам.
— Подобна храна може да те умори, маце.
Бяхме търсачи на съкровища. По нас стреляха. Рейнджъра обаче се страхуваше само от синтетични мазнини и от нитрати.
— И без това нямаме кой знае каква продължителност на живота — казах.
Кухнята ми е много малка и Рейнджъра заемаше твърде голяма част от нея. Пресегна се покрай мен и взе две купи за салата от шкафа над кухненския плот. После каза:
— Продължителността не е важна. Важно е качеството на живота. Важното е да постигнеш душевна и телесна чистота.
— Ти постигнал ли си ги?
— Точно в момента, не. — Рейнджъра присви очи.
Хм.
Той напълни една от купите и ми я подаде.
— Значи ти трябват пари?
— Да.
— Пари могат да се спечелят по много начини.
Втренчих поглед в салатата и я поразбърках с една вилица.
— Така е.
Рейнджъра изчака да го погледна и чак тогава каза:
— Сигурна ли си, че си готова да ги заработиш?
— Не. Всъщност нямам представа какво имаш предвид. Нямам представа с какво въобще се занимаваш. Просто си търся страничен доход, за да си оправя положението.
— Да имаш някакви задръжки или предпочитания?
— Не трябва да е нищо, свързано с наркотици или с продажба на нерегистрирано оръжие.
— Приличам ли ти на човек, който продава наркотици?
— Не. Прощавай, дрънкам глупости.
Рейнджъра си взе салата.
— Сега се занимавам с ремонти.
Това ми хареса.
— Какво имаш предвид? Нещо като вътрешен дизайн?
— Да, можеш да го наречеш и дизайн.
Опитах салатата. Бе много вкусна, но нещо й липсваше. Картофи, пържени в масло. Или големи резени мазно сирене. И бира. Напразно потърсих с поглед втора кесия. После надникнах в хладилника. И там нямаше бира.
— Правя следното — продължи Рейнджъра. — Изпращам екип, който да направи ремонта, а после оставям в сградата един-двама души, за да се грижат за дълговременното поддържане.
Вдигна поглед от чинията.
— Ти нали си във форма? Занимаваш ли се с джогинг?
— Разбира се. Непрекъснато — отвърнах. Въобще не се занимавам с джогинг. Разбиранията ми за спорт не отиват, по-далеч от разходката из някой търговски център.
— Лъжеш ме. — Рейнджъра се навъси.
— Е, понякога си мисля за джогинг.
Рейнджъра дояде вечерята си, сложи купата в машината за миене на съдове и каза:
— Е, в пет ще мина да те взема.
— В пет? Та това време за ремонт ли е?
— Аз така съм свикнал.
В главата ми проблесна съмнение.
— Няма ли да ми кажеш нещо?
— Работата е банална. Няма нищо особено — отвърна той и си погледна часовника. — Трябва да тръгвам. Имам делова среща.