— Все пак да позвъня ли в полицията?
— Благодаря ви, вече не е необходимо — отвърнах.
Всички обитатели на блока ме смятаха за опитен професионален търсач на съкровища и не възнамерявах да разрушавам този имидж. Започнах спокойно да изкачвам стълбите — по едно стъпало. Заповядах си да не се паникьосвам. Ще се прибера в апартамента, ще заключа вратата и ще се обадя в полицията. Всъщност трябваше да извадя пистолета си и да потърся Рамирес в паркинга. Честно казано обаче, хич ме нямаше като стрелец. Реших все пак да оставя тази работа на полицията.
Стигнах до апартамента си, поех си дълбоко дъх и улучих ключалката още с първия опит. Апартаментът бе смълчан и тъмен. Часът бе твърде ранен, та Бригс да си е легнал. Сигурно беше излязъл. Рекс тихичко въртеше колелото си. Червената лампичка на телефонния ми секретар светеше. Две съобщения. Предположих, че едното е от Рейнджъра и е оставено в ранния следобед. Светнах, оставих чантата си на кухненския плот и включих телефонния секретар.
Първото съобщение наистина беше от Рейнджъра. Казваше ми да му се обадя на пейджъра.
Второто бе от Морели.
„Обаждам ти се по важен въпрос. Трябва да разговаряме.“
Набрах номера на домашния му телефон. Хайде, вдигни слушалката. Никой не се обади, така че го потърсих на телефона в колата му. И там никой не отговори. Оставаше да го потърся на мобифона. Взех телефона и тръгнах към спалнята, обаче стигнах само до вратата.
На леглото ми седеше Алън Шемпски. Стъклото на прозореца зад него бе разбито. Нямаше защо да умувам как се е озовал в спалнята ми. Държеше пистолет. И видът му беше страшен.
— Затвори телефона — каза той. — Иначе ще те убия.
Глава 15
— Какво правиш тук? — попитах го.
— Уместен въпрос. Мислех си, че знам какво. Мислех си, че съм планирал всичко както трябва. — Той поклати глава. — А сега цялата работа отиде по дяволите.
— Изглеждаш ужасно — казах му.
Лицето му бе почервеняло и подпухнало. Очите му — воднисти и кървясали. Косата му бе разрошена. Беше облечен с костюм, но ризата се бе измъкнала от панталона, а вратовръзката му се бе изкривила на една страна. Панталоните и сакото му се нуждаеха от гладене.
— Пиян ли си?
— Зле ми е — каза той.
— Може би няма да е зле да махнеш този пистолет.
— Не мога. Трябва да те убия. Що за човек си? Всеки друг на твое място отдавна да се е отказал от тази работа. Фред никой не го обичаше.
— Къде е той?
— Още един уместен въпрос.
Зад вратата на килера се разнесе приглушен шум.
— Джуджето е — поясни Шемпски. — Изкара ми акъла. Мислех си, че у вас няма никого. А сетне изведнъж се появи това малко чудовище.
С два скока се озовах до килера, отворих вратата и погледнах надолу. Бригс бе обездвижен като коледна пуйка. Ръцете му бяха вързани зад гърба с въжето за пране, а върху устата му бе залепен скоч. Изглеждаше жив и здрав. Само че много уплашен и много сърдит.
— Затвори вратата — заповяда Шемпски. — Ако я затвориш, няма да вдига толкова шум. Сигурно ще трябва да убия и него, обаче още се колебая. Все едно да убиеш Прасчо. Трябва да ти кажа, че никак не ми се иска да убия Прасчо. Прасчо наистина ми е много симпатичен.
Ако срещу вас не е бил насочван пистолет, няма как да знаете какъв ужас изпитва човек в такъв момент. Колко съжалява, че животът е кратък и нищо не струва.
— Не вярвам, че сериозно си решил да убиеш Прасчо и мен — казах. Положих големи усилия гласът ми да не се разтрепери.
— Ще ви убия, разбира се. Защо да не ви убия? Нали вече убих всички останали. — Подсмръкна и изтри носа си с ръкава на сакото. — Май съм настинал. Като тръгнат веднъж работите наопаки… — Приглади косата си с ръка. — А замисълът бе толкова добър. Взимаш няколко клиенти и ги запазваш за себе си. Съвсем чиста работа. Само дето не съобразих, че ще се намери някой като Фред, за да обърка всичко. Всички печелехме от тази работа. Никой не бе ощетен. След това обаче нещата взеха да се объркват, а хората — да се паникьосват. Първо Липински, после Джон Кърли.
— И заради това ги уби?
— Какво друго можех да направя? Има ли друг начин да накараш някого наистина да мълчи?
— А Марта Дийтър?
— Марта Дийтър… — Шемпски въздъхна. — Ако съжалявам за нещо, то е, че не може да възкръсне, за да я застрелям. — Поклати глава. — Марта Дийтър… Извини ме за израза, но тази жена ценеше изрядните сметки повече от задника си. Държеше всичко да се върши по правилника. Взе да си пъха носа в историята с Шуц, макар че не й беше работа. Бе тъпа деловодителка, но си пъхаше носа навсякъде. Решила за назидание да накаже теб и жената на Фред. Решила да изпрати до общината факс с предложение да ви съди, задето се опитвате да я мамите. Представяш ли си какво можеше да последва, дори и да не й бяха обърнали внимание? Можеше да започне разследване.