— Къде си? — попита ме. — Нали това е номерът на мобифона ти?
— Да. Сега съм на платената автострада за Дясърси, при изход номер десет.
— Чудесно! Слушай сега: цяла нощ се занимавах с хакерство и се рових във файловете на Шемпски. И открих нещо. Късно снощи е ангажирал място в самолет. Ще излети от Нюарк след час и половина. Ще вземе самолета на „Делта Еърлайнз“ за Маями.
— Страхотен си!
— Не подценявай малките хора.
— Обади се в полицията. Потърси първо Морели. — Дадох му номера. — Ако не го откриеш, обади се в участъка. Те ще се свържат, с когото трябва в Нюарк. А пък аз ще си отварям очите. Току-виж зърна Шемпски някъде по пътя.
— Не мога да призная на полицията, че съм влизал във файловете на банката!
— Тогава им кажи, че тази информация съм ти я дала аз с молба да им я предадеш.
След петнадесетина минути намалих скоростта, защото наближавахме кабинката на изхода на платената автострада. Баба се бе събудила и търсеше с поглед кафяв таурус. Ахмед, със скръстени на гърдите ръце, бе мрачен и мълчалив.
— Ето го! — извика баба. — Точно пред нас е. Онази кафява кола, която излиза от лявата кабинка.
Платих таксата и хвърлих едно око на колата. Наистина приличаше на колата на Шемпски, но през последните пет минути баба цели четири пъти бе съвсем сигурна, че е видяла именно него. На автострадата за Джърси имаше много кафяви коли.
Натиснах педала на газта и с рев се преместих зад въпросната кола. Бе таурус, наистина, а и цветът съвпадаше. Виждах обаче само тила на шофьора и не можех да определя дали е Шемпски.
— Трябва да го погледнеш отстрани — каза баба.
— Ако мина встрани от него, и той ще ме забележи.
Баба извади от чантичката си магнум 44 и каза:
— Вие двамата се наведете, а аз ще му спукам гумите.
— Недей! — изкрещях. — Не стреляй! А си стреляла, а съм те обадила на мама! Че и не знаем дали това наистина е Алън Шемпски.
— Кой е Алън Шемпски? — заинтересува се Ахмед. — И какво всъщност става тук?
Вече се бях наместила плътно зад тауруса. Щеше да е по-безопасно между нас да има още една-две коли, но пък можех да го изгубя в оживеното движение.
— Баща ми ти плаща, за да ме охраняваш, а не за да преследваш разни типове — каза Ахмед.
Баба се наведе към него, без да изпуска от поглед тауруса.
— Според нас този човек е убил Фред.
— Кой е Фред?
— Падаше ми се дядо — казах му. — Беше женен за Мейбъл.
— Аха, значи отмъщавате за убийството на роднина. Това е чудесно!
Виж ти, културната пропаст можела да се преодолее с едно малко отмъщение.
Таурусът пое по автострадата към летището и когато завиваше, шофьорът му погледна в огледалото. След това се обърна назад и се взря в нас. Имаше изражението на човек, който не вярва на очите си. Беше Шемпски. И ме беше видял. Не са много хората в Джърси, които се возят на синьо-бял буик модел 1953 година. Навярно се чудеше как ли съм го открила.
— Видя ни — казах.
— Блъсни го! — каза Ахмед. — Разбий му колата! След това всички ще изскочим и ще хванем това престъпно псе.
— Правилно казва момчето — подкрепи го баба. — Я му тресни задника!
На теория това звучеше много разумно. Боях се обаче, че на практика резултатът може да се окаже друг: двадесет и три коли, накатерени една върху друга, и вестникарско заглавие:
Шемпски внезапно зави и излезе от платното си. Задмина две коли и после се върна в него. Наближаваше терминала и се бе паникьосал. Бе решил на всяка цена да се отърве от мен. Отново смени платното и насмалко не остърга странично една синя камионетка. Не можа да прецени скоростта си и блъсна отзад една лимузина. Всички, оказали се зад местопроизшествието, спряха. От Шемпски ме деляха четири коли и не можах да се доближа до него. Колите не помръднаха.
Шемпски не можеше да продължи, защото предният му десен калник се бе забил в предното дясно колело. Видях, че отваря вратата. Искаше да избяга. Изскочих от колата и хукнах след него. Зад мен тичаше Ахмед. Зад него тичаше баба.
Шемпски си проби път през контролния пункт, като разблъска хора, деца и куфари. За миг го изгубих от поглед в навалицата, после го забелязах непосредствено пред мен. Тичах с все сили, без да гледам кого блъскам. Успях да го настигна, скочих и го хванах за сакото. Половин секунда след мен върху Шемпски се нахвърли и Ахмед и тримата се затъркаляхме по пода. Шемпски не оказа особена съпротива.
С Ахмед бяхме приковали Шемпски на пода, когато дотича и баба, тракайки с обувки. В едната си ръка държеше пистолета, а в другата двете ни чанти.