— Различни склонове. Различни пътеки — уклончиво отговори той. — Отнема известно време, уверявам ви. И все нагоре. — Беше изключително сериозен. Започвах да се настройвам на същата вълна.
Сенсеите, които представяхме, дойдоха да ни видят. Дадоха ни купички с храна. Ямашита погледна в моята и каза:
— Зеленчуците са мариновани, Бърк. Солени са. Остави ги и пий само чай.
Зеленият чай беше горчив и вече бе изстинал в студената утрин. Но течността щеше да ми трябва, затова го послушах.
Беше ми донесъл ги и я облякох. Беше от тежък брезент. Хакамата е най-удобният екип, когато трябва да тичаш нагоре по планински склон. Ги е много по-практична дреха и освен това щеше да ми гарантира доста по-добра зашита.
Когато ми даде вързопа дрехи, усетих нещо твърдо, скрито в гънките. Ямашита ме погледна многозначително, но не каза нищо. Преоблякох се и скрито сложих ножа отзад под колана си. Дългите поли на ги и черният колан скриха оръжието надеждно. Изпитвах поравно увереност и безпокойство. С оръжие бях по-спокоен, но ме тревожеше, че според Ямашита може да ми потрябва оръжие.
Всеки индивидуален маршрут бе обозначен с цветни ленти, завързани за дървета и храсти. Моят цвят бе червен. Разклатих глава, за да раздвижа мускулите на врата си. Дървената дръжка на даденото ми яри беше гладка. Усещах влажната миризма откъм гората. Ямашита се приближи до мен и ми прошепна:
— През нощта полицията е разпитала Кита. Не им е казал нищо полезно, но сега хората му вече са предупредени. Внимавай много, Бърк. Те пак ще опитат срещу теб нещо специално. Трябва да удържиш и да стигнеш на върха. Аз ще те чакам там. И Кита също.
— И после? — попитах. Част от съзнанието ми още беше замаяна от продължилото цяла нощ пеене. Възприемах света около мен донякъде като в сън. Да, усещах някаква заплаха, но тя ми се струваше далечна.
Ямашита хвана ръцете ми и започна да обработва нервните ми окончания. След това се прехвърли на предмишниците ми, после на краката. Натискът беше силен и продължителен. И болезнен. След известно време ме погледна и кимна удовлетворено.
— Добре. Сега вече си изцяло при нас. — И наистина, чувствах се много по-жив и на себе си. Прехвърлих тежестта си няколко пъти от единия крак на другия. По-голямата част от мъглата в главата ми се бе разсеяла.
— Когато стигнем на върха… — почнах.
— Струва ми се, че Кита има вкус към драматичното. Целият този ритуал… Ще се изненадам, ако се окажем сами с Кита на върха. Може да си доведе помощници. — Учителят ми ме погледна сериозно. — Това ще е кулминацията на ритуала, професоре. Ще взема мерки с нас да има и други хора.
След малко ни взеха сандалите и всеки кандидат се приготви да стартира по своята пътека. Посъветваха ни да се движим максимално бързо. Да се състезаваме със слънцето. Да докажем качествата си.
Сетих се за ножа, скрит на гърба ми. Ямашита ме погледна, но очите му не издаваха нищо.
— Гамбате — каза той и се извърна.
„Дръж се“.
Започнах последната фаза на танрен, закаляването. Замислих се за смисъла на думата. Японците казват, че духът се закалява, като тренираш бойно изкуство. Използва се образът на ковач, който създава острието на меч. Металът се кове и оформя продължително, докато не се превърне в острие със страховита чистота.
Бях виждал крайния резултат, но също бях виждал и самото закаляване. Колкото и да е красив продуктът, той се получава по пътя на един брутален процес, по време на който чукът се стоварва върху необработения метал.
23.
Пътят на воина
Вслушвах се с изострен от напрежение слух. Вятърът почти беше стихнал. Някъде ромолеше поток. Чуруликаха птички. Опитвах се да овладея неравномерното си дишане, защото колкото по-малко шум издавах, толкова по-големи шансове щях да имам.
Първият, който ме нападна, го направи само минути след като се бях затичал нагоре, още преди да бях намерил верния ритъм на дишане. Атаката не беше нищо особено — лишен от всякакво въображение, но тежък фронтален карате удар с крак мей-гери, насочен към бедрото ми, който едва успях да избегна.
Маркираната пътека беше тясна. Освен това беше осеяна с камъни, а нападалите клони бяха насечени грубо, за да се обозначи някакво подобие на път, и по-скоро изглеждаха ката „жертви“ на развилнял се касапин. Самата пътека бе хладна в малкото места, където ходилата ми стъпваха на чиста почва. Заради облачната покривка изглеждаше сякаш още не се е развиделило, а въздухът в гората бе просмукан с влага и неподвижен. Достатъчен бе един поглед към небето, за да се види, че се задава буря.