Но аз се стараех да гледам повече в краката си. Да тичаш бос из гора е трудна работа. Не исках да си счупя някой пръст само защото съм тичал, за да стигна колкото може по-бързо. Не че нямах опит в чупенето на пръсти на краката — хубавото е, че можеш и сам да се оправиш с енергично дръпване и стягане с лейкопласт. Но знаех, че през този ден е жизненоважно да действам с пълна мощ, необременяван от нелепи контузии. Защото само бог можеше да ми помогне, ако не бях във върхова форма.
Скоро разбрах, че ситуацията изисква да не тичам забил поглед в земята. Такова, разбира се, бе тяхното желание. В концентрацията си да оставя зад гърба си това изпитание бях забравил старата истина, че самото пътуване е също толкова критично важно, както и крайната му цел. Така че когато ме нападна първият ми противник — бърз като светкавица, — ме свари напълно неподготвен. Спасиха ме само рефлексите ми. Отдръпнах се, за да лиша удара от пълната му сила, и моментално се обърнах към него, очаквах развитие на атаката. Нищо подобно — нападателят се скри без следа в храсталака. Бавно отстъпих назад и отново се затичах. Поглеждах от време на време през рамо, но той не ме преследваше. Продължих напред.
Но вече внимавах. Те ме чакаха стаени като призраци в сенките, но ударите им бяха съвсем реални. Бяха избрали места, които изискваха повишеното ми внимание — завой на пътеката, стръмнина, всякакво място с намалена видимост. Скачаха от засада. Действаха необичайно — един опит, вярно, направен с максимална сила и старание, но никакви намерения да развият атаката. Тежък удар, силно блъсване и толкова — след това бях свободен да продължа.
Идеята на тази тактика, разбрах го, беше да не ми дават да се успокоя, да нарушат ритъма на дишането ми. Защото дишането ни помага да се съсредоточим и ни дава сила. А те държаха да ме изтощят.
Ударите бяха насочени основно към ръцете и краката ми. Изглежда, искаха не само да ме забавят, но и да повредят и мускулите ми. За да съм по-лесно уязвим. Така че знаех какво да очаквам от всяка следваща атака. А след време дори започнах да се досещам кога и къде ще е поредната.
Това в крайна сметка беше ритуал. Напомняше ми нещо, за което бях чел: за „коридора“, през който ирокезите принуждавали да минат пленниците им — точно премерената му жестокост тласкала жертвите напред, към неизбежния край. Но в края на моето пътуване — някъде там, горе — щеше да ме чака Ямашита. Така че отбягвах и поемах ударите, но не спирах да тичам.
Пътеката имаше неравен профил и лъкатушеше из гората, беше като живо същество, чиято каменна повърхност ме хапеше по краката, а клоните й ме шибаха с озлобление като бледо ехо на нападателите. Но се изкачвах все по-нагоре, което само по себе си изискваше значително физическо усилие. Не можех да преценя нито къде е върхът, нито докъде съм стигнал. Самата пътека бе прекалено тясна и се провираше из гъста гора. Все пак малко по малко небето над мен просветляваше с настъпването на зората.
В един момент излязох на равен участък. Нещо повече, под краката ми имаше мека земя. А на всичко отгоре нямаше места, където биха могли да се крият нападателите ми. Бях падал няколко пъти и знаех, че краката ми се насечени от остри камъни тук-там, но не беше нищо сериозно. Бях се изпотил, но влажният въздух не даваше на потта ми да се изпари. От усилието, което влагах, в ъгълчетата на устата ми беше избила слюнка. Огледах внимателно пътя пред мен, търсех източниците на възможна изненада.
Пътеката се виеше по ръба на скала. Отдясно склонът пропадаше стръмно надолу. Беше осеян с камъни и тук-там растяха дървета. На няколко места имаше шубраци от дафинови храсти. Вече можех да разбера на каква височина съм се изкачил. Долу се виждаше тъмна река — водите й се разбиваха в каменистото дъно и сигурно щях да я чуя, ако не тичах и не чувах само пулса си и накъсаното си дишане.
Пропастта беше точно избран разсейващ фактор. Сенсей сигурно щеше да кимне и да заговори за цуки — пропуск в концентрацията. Цуки е точката на опасна уязвимост. Трябваше да заподозра нещо и да вдигна поглед в търсене откъде ще дойде възможната атака, а не да разглеждам спускащия се надолу склон, вероятно заради разнообразието за очите след монотонността на пробяганите километри в ограниченото пространство на горския тунел. Така че дори не видях началото на финалната атака.
Жицата, която бе опънал през пътеката, беше тънка, но здрава. Спънах се в нея и паднах лошо. В дланите ми се набиха малки остри камъчета. Той се движеше много бързо за човек с толкова едро тяло, но въпреки това успях бързо да му се измъкна на четири крака. Ударът на неговото яри, нанесен с насочен от долу нагоре замах, се плъзна по ребрата ми, но дори и така беше достатъчно силен, за да ме накара да изохкам от болка.