Бях замаян и предполагам точно това ми спаси живота. Монголеца сигурно бе погледнал от ръба и ме бе видял да лежа неподвижно, и бе помислил, че клонът ме е пронизал. Трябваше да се размърдам и да проверя дали нямам счупени крайници. Но ако го бях направил, той несъмнено щеше да слезе по склона и да ме довърши. А така бе решил, че си е свършил работата. Когато най-сетне отворих очи и погледнах нагоре, той беше изчезнал.
Останах да лежа, заслушан в неподвижните звуци на гората: в пеенето на птици, в шумоленето на сухите листа — нещо се промъкваше през шубраците, в писъка на комарите, които вече ме бяха намерили, привлечени от кръвта ми. Бях сигурен, че като мръдна, ще ме заболи. А част от мен нямаше никакво желание да прави опис на нараняванията ми.
Само че изпитанието не бе приключило. Това ми бе повече от ясно. Ямашита ме чакаше някъде горе, на върха. „Старците“, беше казал Хан. Първо щяха да се справят със сенсей. След това щяха да ликвидират Чангпа. Трябваше на всяка цена да се добера до тях, понеже натам бе тръгнал и Монголеца. Знаех, че няма да съм последният, когото ще хвърли в някоя пропаст.
Бързо се засмъквах надолу. Пътеката бе клопка, в която повече нямаше да се хвана. Стигнах на дъното на пролома и се хвърлих в студената вода. Краката ми потънаха малко в тинята, после се отпуснах на колене и натопих глава, за да прочистя мислите си. Водата бе леденостудена. За миг дъхът ми секна. Погледнах срещу течението към безразборно натрупаните покрити с мъх камъни, през които се провираше тъмната вода. Китайският философ Мен Дзъ е казал, че човешката природа се стреми към доброто по същия начин, по който водата се стреми към ниското. Аз обаче гледах нагоре, срещу течението.
Краката ми бяха в тежко положение. Това лесно се виждаше, макар да бяха частично покрити с тиня. Усещах левия си лакът като изваден, а носът ми определено бе счупен. Има ли смисъл да уточнявам — пак. Докато се бях търкалял надолу по склона, за миг ми бе минала тревожната мисъл, че даденият ми от Ямашита танто може да изпадне от дървената си ножница и да ме прободе. Цялото тяло така ме болеше, че се наложи да прехапя устни и да спра дъх, за да извия ръка и да бръкна отзад, където го бях затъкнал. Но той, изглежда, се бе измъкнал и сега беше заровен някъде по ската.
Горнището на моята ги беше раздрано на няколко места. Накъсах долната част на ленти — там материята е по-тънка. Увих лакътя си в примитивно подобие на шина. Искаше ми се да направя същото и с китките и пръстите си, но те ми трябваха свободни за онова, което предстоеше да се случи. Същото се отнасяше и до краката ми: добре щеше да е да ги предпазя по някакъв начин, но ме беше страх, че това ще затрудни стъпването ми, когато дойдеше моментът на истината. Времето ме бе научило, че да постъпиш мъдро съвсем невинаги означава, че това е едновременно и лесно. Нямаше как, трябваше да се примиря, че краката ми ще покървят още малко. Гамбате, беше ми казал Ямашита. „Дръж се“. Тръгнах нагоре. Болеше ме, но продължих да вървя. Щях да издържа.
Безпокоях се с колко време разполагам. Каквото и да ставаше по време на истинския ритуал танрен, беше съвсем ясно, че Кита ми е подготвил специално посрещане. Поради тази причина бях тръгнал и по специална пътека. Монголеца беше подхвърлил, че съм знаел прекалено много. А беше съвсем ясно какво се случва на онези, които знаят много. Сакура. Ходингтън. Ким. А може би също и Ямашита и Чангпа.
Нима обаче малката тайна, скрита в инката, бе онова нещо, за което Кита бе готов да убива, без да се замисля? Просто не можех да повярвам, че е така. Подправен сертификат за майсторство изглеждаше прекалено незначително нещо, за да се предприеме тази необратима крачка. Беше ясно, че Кита не е случаен човек — силата, с която излъчваше своята ки, бе изумителна. А от малкото, което бях видял у неговите ученици, те също бяха предостатъчно компетентни. Защо тогава да се безпокоят за някаква инка?
Само че нуждата от легитимност е голяма сила. Особено при майсторите на бойни изкуства. Те са проводници на мъдрост, на натрупания през вековете опит на някогашните майстори, който се събира в истинска съкровищница на проникновение и техника, която те ревниво охраняват. Притежанието на нещо като инката има едва ли не мистична сила с оказаното признание на престиж.
Ако Кита изграждаше империя, легитимността бе важен фактор. Човек би помислил, че това може да има някакво значение само в Азия, но американските майстори на бойните изкуства са странно племе. В някои отношения дори са по-лоши и от азиатските си събратя. Обяснението сигурно е в плитките ни корени тук — ние сме склонни да застинем в благоговение пред родословни дървета, които чезнат в древността. А в света на бойните изкуства много от обучаващите се жадуват за някаква връзка с миналото, с живота на древните майстори, с които искат да се идентифицират. Някой може да каже, че това е психологическа нужда, която няма нищо общо с техниките. Което си е самата истина. Но от това нуждата не става по-слаба. Всичко, което бях видял досега в Ямаджи, ми говореше, че Кита полага особени усилия да експлоатира именно тази нужда. Така че да бъде разобличен като измамник би заплашило самите устои на неговия труд.