Но имаше и още нещо. През последните часове бях изразходвал много енергия за работа с тялото, но мозъкът ми бе смилал събраната информация. И бе работил цялата нощ, макар и някъде под прага на съзнанието. В резултат на което бях стигнал до някои заключения.
Ким бе заподозрял нещо около Кита. Младежът май се бе оказал истински разследващ журналист — беше демонстрирал тънък нюх и бе надушил нещо, което не бе успял да разнищи докрай. Освен това си беше свършил работата безукорно: проучването на пътуванията на Кита из Тибет, списъкът на будистките монаси, при които бе учил, тъжният списък на тикнатите в затвора лами. Беше събрал цялата тази информация и вероятно се бе мъчил да нагласи парчетата от мозайката, когато кой знае как се бе натъкнал на инката на Кита. Аларменият сигнал бе сработил и Ким бе опитал да се скрие и да намери хора, които да му помогнат да се ориентира за какво става дума. И тогава бяха започнали убийствата.
Но аз се бях замислил прекалено дълбоко.
Опитвах се да използвам в максимална степен речното корито и скачах от камък на камък. Това беше по-икономично откъм физически усилия, отколкото да обикалям през храстите по брега. Бях достатъчно изподран за един ден. На места обаче вървенето не бе лесно — камъните бяха ръбести и наклонени под абсурдни за стъпване върху тях ъгли. Освен това шумът на водата заглушаваше всички останали шумове. Често поглеждах наляво, където беше первазът, по който минаваше моята пътека. Страхувах се, че мога да зърна надникващия отгоре Хан. Самата мисъл за това ме пришпорваше допълнително, но едновременно с това част от съзнанието ми се тревожеше какво ще намеря на върха.
Въздухът бе напоен с влага, а светлината бе в мъртвешко сиво-зелено. Изглежда, тази сутрин слънцето нямаше да може да се пребори с облачната пелена. Напротив, струваше ми се, че тя става все по-плътна, а въздухът — все по-неподвижен. Струваше ми се, че единствените движещи се неща тук сме водата на планинския поток, който весело подскачаше надолу, и аз — стенещ и промъкващ се нагоре.
Истината е, че човек се настройва. Поставяш си цел. Не обръщаш внимание на болката — така или иначе тя няма да те напусне, затова е най-разумно просто да я приемеш. На места кожата ми гореше. Но това не ми се случваше за пръв път. Въздухът драскаше гърлото ми, потта щипеше очите ми и драскотините по главата ми. Положително имах счупени ребра. В един момент коремът ми застрашително се надигна и болезнено повърнах. Но нямаше какво толкова да изхвърля. Въпреки това в устата ми остана горчив неприятен вкус. Наведох се и загребах малко вода, за да освежа устните си. Понеже го направих в движение, а вървях прекалено бързо, си ударих носа и очите ми се насълзиха.
От двете ми страни имаше камъни и тъмни смълчани дървета. Движех се по избран от мен път, който мнозина не биха възприели като такъв. Според мен всичко зависи от това къде искаш да отидеш и колко силно го искаш. Така че продължавах да вървя и не спирах да водя в главата си странен накъсан диалог.
„Отново… Пак си в отвратителна ситуация“. Мъхът по камъка е нежен, кракът ми се подхлъзва и падам. „Млъкни“.
„Дано Сара да се е обадила на Мики. Дано тя да е добре“. Дебел цял метър дънер на дърво препречва потока. Облягам корем на него, за да мога да прехвърля от другата му страна краката и тялото си. Острата болка ми напомня за ребрата. „Да… тя е по-корава, отколкото изглежда. И освен това каквото е станало, е станало. Трябва да се справя при всички положения“. В последната мисъл има безутешна рационалност. Достойна едва ли не за самия Ямашита. Не бях сигурен, че ми допада.
Дървото никак не ми харесваше. При други обстоятелства сигурно бих скочил на него. Сега обаче трябваше да съм предпазлив. И да пестя енергията си.