Масачузетската щатска полиция не бе никак доволна от действията ни. Случилото се в гората си беше истинско клане, а фактът, че двама нюйоркски полицаи бяха пренебрегнали принципа на юрисдикцията и бяха допринесли по най-съществен начин за кървавия край на едно разследване на убийство, по никакъв начин не можеше да умилостиви масачузетците. Не знам, може и да завиждаха. Мики каза, че телефонните жици загрели от крясъци и обвинения. Били разменени осъдителни писма, отпечатани на съвсем официални бланки. Още по-обезпокоителното било, че се намесили и началниците, които се заловили да коват нови правила за „приоритетите в междущатското сътрудничество при правоохранителни операции“. Каквото и да означаваше това.
Федералните пък бяха извън себе си. Сипеха мрачни фрази, в които участваха понятия като „национална сигурност“. Умираха да ни кажат какви сме ги надробили, но не можеха, и това ги влудяваше допълнително. Което не попречи някакъв костюмар от Централното управление да дойде и да направи Мики и Арт на нищо. Пусна се слухът, че сме се издънили жестоко. Невъобразимо.
Уолас бе приключил с кариерата на полицай — високоскоростните куршуми бяха надробили пищяла му на парчета. Когато се засякохме в болницата, жена му бе загубила дар слово от бяс. Беше дребничка симпатична блондинка, но ни изгледа, сякаш сме най-долни хлебарки. През цялото време не проговори и стоя със стиснати устни. Сигурен съм, че искаше да ни ухапе.
Самият Уолас обаче гледаше на перспективата да се пенсионира по инвалидност философски.
— Голяма работа — сви рамене той и отпи през сламка от чашата ябълков сок до главата му, — ще имам повече време за риболов.
Цветът на кожата му се бе върнал и това бе добре, защото след като го свалихме от планината, беше посивял като засъхнал маджун.
Бях се обезпокоил, когато разбрах, че не са открили тялото на Ву сред труповете горе. Брат ми обаче само бе свил рамене.
— Един китаец по анцуг няма голям шанс да издържи тук дълго, Конър. Скоро ще го приберат.
Така и стана, но федералните го прибраха, без да обелят нито дума. Не знам защо, но това никак не ме зарадва. Всъщност след като изживяхме облекчението, че сме отървали кожата и този път, никой от нас не се почувства щастлив.
Няма да забравя състоянието на Ринпоче веднага след битката — той беше съкрушен. Всеки труп на поляната и между дърветата му въздействаше страшно силно и скръбта му за Монголеца бе не по-малка от тази по Старк. Не знам дали това е мяра за величие, или просто е проява на факта, че той е фундаментално по-различен от всички ни. Конкретно аз съм така устроен, че когато някой се опитва на всяка цена да ме прободе с копие, запасът ми от състрадателност има склонност да се изчерпва доста бързо.
Двамата с него бяхме наблюдавали всичко до прибирането на последното тяло в черен найлонов чувал. Миг преди да вкарат носилката в линейката, Чангпа леко я докосна, сякаш за да се прости. После санитарите я забутаха по чакъла с безразличието на хора, които си вадят хляба с това. А след това той ме погледна.
— Съжалявам — прошепнах. — Не оправдах надеждите ви. — Не мислех за загадката кой бе наблюдавал „Дарма център“, нито дали в това са замесени китайците. Мислех за Старк. Погледът на ламата ми каза, че ме разбира.
Усмихна ми се, но това не ми донесе утеха. После отмести поглед някъде над рамото ми. Дърветата бяха потъмнели от дъжда и планинската гледка бе скрита от мъглата на изпаряващата се влага. Какво ли виждаше в далечните планини?
— Веднъж ви споменах за способността да виждам… — после се отказа да търси най-точната дума, — за ясновидството. — Почти го прошепна.
— Тъмната долина — казах.
Отново безрадостната усмивка.
— Някои хора възприемат това като дар. Може и така да е… — Той тежко въздъхна. — Но не става по начина, който си представят. Да виждаш само част означава да ти се напомня, че мислещият мозък е замъглен от илюзията. Допуснах да се увлека да мисля, че мога да отклоня Старк по по-различен път. — Въздъхна и вятърът повтори въздишката му като ехо.
Помълчахме. Загърнати в одеяла, продукт на космическите технологии, Мики и Арт тихо разговаряха с полицаите, които отцепваха района и маркираха с колчета местата, където имаше изхвърлени гилзи и счупени копия. Лекарите вече се бяха погрижили за Сара. От време на време се появяваше някой, за да направи пореден опит да промие раните ми, но аз го отпращах. Ямашита стоеше мълчаливо и чакаше своя ред да отведе детективите в горичката до мястото, където бе трябвало да убие човек, за да стигне до нас. Вече си бе поизмил ръцете, но по темето му още имаше следи от засъхнала кръв.