Выбрать главу

— Професор Кук нямал… и тук ще си позволя да го цитирам — отбеляза лейтенантът, — „нито времето, нито желанието да ни помогне в нашия…“, момент, как го нарече той, Рамирес?

— Колоритен.

— … „нашия колоритен малък проблем“.

Рамирес ме погледна многозначително и промърмори:

— Чиста проба задник.

— След тази среща преценихме, че след като явно разбираш от азиатските неща, следва да те поканим за консултант — завърши Страковски.

Кимнах, че съм разбрал.

— Четеш японски — продължи вместо него Рамирес и започна да отмята на пръсти, — запознат си с историята и културата, работил си вече с полицията…

— И не съм задник — опитах се да му помогна.

Страковски ме изгледа строго, оттласна се от калника на колата и изсумтя:

— В това тепърва предстои да се уверим.

— Та какво значи пише на калиграфията? — върна се на въпроса Рамирес.

Погледнах ги.

— Има една японска традиция, преди да умреш, да оставиш поема или калиграфия. Нещо от рода на рекапитулация на живота, направена по заобиколен начин с минимален брой думи. — От израженията им беше ясно, че обяснението ми никак не им помага. — Окей… — опитах още веднъж, — трябва да разберете, че този човек може да се е опитал да ни остави следа. Но може и да не е така. Ако е знаел, че ще бъде убит…

— Щяло е да му е доста трудно да не го забележи — подметна Арт.

Кимнах.

— Но дори наистина да е знаел какво предстои да му се случи, му е трябвало време да събере мислите си. От друга страна, знаем ли какво си мисли човек в такъв момент? — Посочих листа в ръката на Страковски. — Това може да е и случайна мисъл.

— Но ти можеш да я прочетеш, нали? — повтори Страковски.

— Разбира се, че може да я прочете — не се сдържа Мики. — Само се прави на много умен.

Пак свих рамене. При някои професии сигурно е наложително да носиш пистолет. В моята трябва да си педантичен.

Вдигнах листа и четиримата полицаи ме погледнаха окончателно. Не си приличаха, но в този момент израженията им бяха еднакви: приличаха на кучета, доловили далечна миризма, която им се иска да могат да подгонят.

— Казва… — направих пауза за ефект — шумпу.

— Това… име ли е? — с надежда попита лейтенантът.

Поклатих глава.

— Означава „пролетен вятър“.

Страковски изду бузи и изпусна мощна струя въздух. Вдигна поглед към сивото небе — откъм близкия океан се събираха дъждовни облаци.

Рамирес не можеше да повярва на ушите си.

— Последните му думи са били… прогноза за времето?

— Това сигурно може да се интерпретира по всякакъв начин, нали така, Бърк? — попита Страковски.

— За момента не ми хрумва нищо конкретно — признах. — Но нека го обмисля. — Повече от очевидно беше, че е разочарован, но аз пък не исках да прибързвам.

Страковски завъртя глава към Мики.

— Нещо да допълниш?

Мики сви рамене и кимна към мен.

— Той е експертът.

— Голям експерт, няма що. Поне до тук… — Страковски отклони поглед към улицата, после пак го върна върху нас.

— Не съм впечатлен от вас, момчета.

Арт присви очи и със злокобния глас на учителя Йода бавно каза:

— Ще бъдеш.

4.

Грохот

Различни хора намират за важни различни неща, но всички ние търсим нещо. Аз прекарвам доста време в тренировки с хора, които привидно са готови да дават и получават в равна степен от боя. Истината обаче е по-сложна. Достатъчно е да подраскаш повърхността на привидното и ще разбереш, че повечето търсят някакво неясно формулирано мистично измерение към съществуването. Аз не съм по-различен. Но не е лесно да признаеш това на глас.

Отиваме в дожото с надеждата да намерим там някаква своеобразна магия. Късметлиите, които се задържат, я намират. Тя обаче е толкова деликатна, толкова крехка, че не може да издържи пряк анализ. Зърваш я за миг в елегантността на някое движение, в красотата на дъгата при замаха с меч. Понякога се докосваш до нея по трудно предаваем начин, когато изпитваш изненадващо за себе си удовлетворение при правилното изпълняване на определено движение. В други случаи е само усещане, което те спохожда при самото влизане в дожото след тежък ден навън. Дожото е празно, безлюдно и тихо. Оставяш на пода сака с екипировката си — бойни одежди и защитни подплънки, — въздъхваш и си казваш: „Господи, най-сетне съм у дома“. И забравяш, може би за малко, но напълно забравяш за останалото, което те е притеснявало.