Само че при Ямашита нещата не свършват с това. При него целта изобщо не е комфортът. Ако упражненията му изобщо целят нещо, то е да бъдеш подложен на постоянно натоварване, да разширяваш и отдалечаваш хоризонта на личния си потенциал, докато мускулните ти влакна не закрещят от изнемога. В тренировъчната зала на сенсей повечето ученици изучаваме бойните изкуства от години, така че на някакво ниво всички знаем какво ни чака. Повечето изучаващи карате например започват загрявка със серия основни упражнения — така наречените ката. С времето се появяват нови ката, все по-големи предизвикателства, с който трябва да се справиш по пътя към черния пояс. И когато един ден най-сетне се изправиш пред редицата, препасан с първия си черен пояс, наистина си мислиш, че си стигнал някъде.
И е точно така, разбира се — стигнал си до началото. Защото първото, което те карат да направиш, след като заслужиш черен пояс в някой дан, е да започнеш ката комплекса за абсолютните новаци. Едва сега, казва ти сенсей, вече си готов наистина да започнеш да тренираш. Въздъхваш, залавяш се за работа, а хоризонтът ти мъничко се отдалечава.
Ямашита вече почти не отделя време да наблюдава формата и да коригира техниката ми. В това поне мисля съм спечелил доверието му и съм заслужил одобрението му. Сега той иска да усъвършенствам по-неуловими неща.
Понякога японците дискутират ри — качеството на майсторски умения, което отличава големия боец от просто добрия. Това е комбинация от много неща: опит, тренираност, умение. И прозрение. Анализирайте го както си искате. Аз вече съм го направил. Деликатната спойка на възприятие и сетивна чувствителност със светкавичната искра на мускулния синапс. Лесно е да го опишеш, трудно е да се постигне. Прекарал съм години край Ямашита, шлифовайки техническите нюанси на уменията си като острието на бръснач. Процес, който ме накара да се чувствам променен, изменен по съществен начин, който според мен бе в основата на онова, което направих. Но ето че сега моят учител приема това за нормално и е съсредоточил вниманието си върху абсолютно нов комплекс от предизвикателства. Иска от мен да развия ри. Струва ми се, че разбирам за какво става дума, но постигането на тази цел е страшно трудно. Всеки път, когато си помисля, че усещам яснотата на мисълта, съпътстваща ри, тя ми се изплъзва. Тук вече уменията не са достатъчни, а аз съм прекарал години наред в концентрация върху техническите умения. Мога да го сравня само с това да участваш в мач на висшата лига след години чиракуване, за да установиш, че са променили правилата на играта.
Не мога да проумея защо това ме изненадва. За човек с моя опит би трябвало да е ясно, че при Ямашита — впрочем така е и в живота — онова, което постигаш, е по-малко от онова, на което си разчитал.
Ръцете на Ямашита са яки, страховити — няма никакво съмнение, че са по-подходящи да държат оръжие, а не книга. Отидох в дожото преди вечерния клас и той ме посрещна на входа. Учениците в залата вече бяха започнали индивидуалните си загрявки — нещо, което всеки от нас задължително прави преди занятие. Поклоних се от вратата към залата и на моя учител. Той вдигна ръка.
— Почакай.
Спрях и го погледнах очаквателно. Хвърлих поглед наоколо. Не забелязах да става нещо по-особено от обикновено. Навън вече се стъмваше и неоновото осветление леко пулсираше. Дървеният под лъщеше.
— Какво усещаш? — попита Ямашита.
„Обикновеното“, помислих си. Но застинах на прага и се опитах да се съсредоточа. Откъм улицата долиташе вечният шум на трафика. Под тавана на залата съскаха тръбите на неоновите лампи. Учениците разговаряха помежду си, но и тайно ни наблюдаваха.
— Очакване — казах накрая.
— Е, и? — каза Ямашита. — Едва ли те изненадва. Нещо друго? — В гласа му се долавяше разочарование. — Трябва да поработим по-сериозно върху засилването на чувствителността ти…
— Харагей — въздъхнах. Японците използват този термин, за да обозначат с него широк спектър от безсловесна комуникация. В света, който обитаваме аз и Ямашита, това обозначава концепция, свързана с фокусирането. По-добрите сенсеи вярват, че във въздуха танцуват емоционални и психически вибрации — невидими, но реални. И е възможно след подходящо обучение да се научиш да ги долавяш. Изпитвал съм харагей, обикновено в моменти на голям стрес. Но чувствителността на Ямашита е много по-изострена. А той смята, че моята трябва да се подобри.