Работя по въпроса, но все пак съм човек от Запада. Способността ми да извикам харагей идва и си отива и колкото повече се старая да я сграбча и задържа, толкова повече ми се изплъзва.
Ямашита сигурно долови безпомощността ми по изражението ми и каза:
— По-късно ще говорим повече по този въпрос.
И ми подаде книгата. Погледнах я озадачено.
— Чангпа Ринпоче — обясни моят учител.
Видях името на корицата и се оживих.
— О, да… Имаше статия за него в „Таймс“.
— Така е. Той ръководи в Манхатън институция, известна като „Дарма2 център“. Изказва се пред различни групи на обществото върху вътрешните измерения на съществуването.
Усмихнах се.
— Казват, че е прорицател. И затова бил толкова популярен. На всеки десет души, които се интересуват от тибетския будизъм, има хиляда, които ще отидат да видят някой, който чете мисли.
Ямашита махна с ръка на тази несъществена подробност и продължи:
— Не си справедлив. Изявите на този човек из страната са забележителни.
— Може ли да огъва лъжици със силата на мисълта? — поинтересувах се.
— Бърк! Дръж се възпитано. Познавам го от много години и дълбоко го уважавам. Той може да се окаже интересен ресурс за теб…
— За мен?
Ямашита въздъхна.
— Ти постигна с мен много неща, професоре. Но сега полагаш усилия на друго ниво. И понякога познатият глас на учителя може да заглуши…
— Старая се, сенсей — възразих аз.
— Разбира се. Но… — Той изви вежда.
— Трудно ми е да овладея някои от езотеричните неща — признах си.
— Надявам се, не подлагаш на съмнение реалността на онова, за което говоря? След толкова години?
Кимнах бавно.
— Видях забележителни неща…
— Постигнал си много повече от това просто да видиш, професоре. — Видя, че съм неспокоен, и ме подкани: — Но въпреки това?
— Виж — казах, — когато стана свидетел в дожото на нещо, което е изумително, си напомням, че е като всеки фокус. Повечето неща са манипулация. Добра техника. Законите на физиката. Добре, нека е по-сложно от фокус, но не може да става дума за мистика.
Ямашита се усмихна.
— Значи дори след толкова време?
Свих рамене. Ямашита ме изгледа. Погледът му може да бъде тежък и непроницаем. В тишината на вечерта, преди дожото да е избухнало в активност, очите му бяха широко отворени и питащи. После като че ли стигна до решение. Взе книгата, прочете резюмето на гърба на корицата и ми я подаде.
— Да опитаме все пак с гласа на друг учител, а?
Обърна се към залата и аз го последвах.
И така, на следващия ден започнах да чета книгата, чието заглавие беше „Пътят на воина към силата. Влизане в Мистичния град“. Размишленията на един тибетски лама, натрапени ми от един японски сенсей по бойни изкуства.
Времето навън отново бе превключило на характерната за Лонг Айланд лепкава пролетна сивота. След знойния ден в задния двор на Едуард Сакура температурата бе спаднала. Слънцето изглеждаше прекалено немощно, за да пробие плътната облачна пелена. В кафето на университета „Дориан“ бе задушно, по гледащите към четириъгълника на заграденото пространство грамадни прозорци на заведението се стичаха капки дъжд. Бях дошъл на обяд сам и седях сгушен в неприветливия полумрак.
Всеки университет е странно място, а „Дориан“ е малко по-странен от останалите. В сградата сноват насам-натам свръх образовани професори с влажни шарещи очи и с пренебрежимо малка или напълно отсъстваща приспособимост към света навън. Трудят се с нищожен ефект, разчитат на остарели знания и са убедени, че западната цивилизация се крепи само благодарение на личния им магнетизъм. Студентите седят и съзерцават преподавателите си с празен поглед и волско безразличие, а в главите им се въртят само мисли за предстоящия уикенд. Всяка страна в това мъчение толерира другата, като се успокоява с това, че в крайна сметка учебният час продължава само петдесет минути и че семестрите са дълги някакви си три месеца и половина. Типичната картина на висшето образование.
Преди няколко години живеех с надеждата да ме назначат тук на преподавателска длъжност. Можеха да ме използват. Факултетите на „Дориан“ са прочути с плиткостта на преподаването знание, особено що се отнася до източните култури. Тук се подвизават например: изкукуригал професор по философия, който наистина е прекарал известно време в Тайланд, но спомените му оттам са свързани само с кварталите на червените фенери; обладана от фиксидеи относно половата си принадлежност социоложка, чието туловище може да счупи всеки кантар и която все още не се е отказала да публикува монографията си, озаглавена „Встъпване в зрелост в Сингапур“3. Към тях следва да добавим и психически пренапрегнат историк, който иска да стане Стивън Амброуз4 на Корейската война, но прекалява с прожекциите на „Мостовете на Токо-ри“5. И това е всичко.
2
Дарма (Dharma — англ.) — санскритски термин, обединяващ няколко взаимосвързани и основни за хиндуизма концепции: природата на света, общественото устройство, космическия закон и социалния закон. Една от четирите цели на човечеството (заедно с удоволствието, облагата и освобождаването), „дарма“ изразява вярата, че нещата трябва да бъдат оставени такива, каквито са. — Б.пр.
3
Алюзия с прословутия труд на известната антроположка Маргарет Мийд (1901–978) „Встъпване в зрелост в Самоа“ (1928), разбунил навремето духовете в Америка. — Б.пр.
4
Стивън Амброуз (1936–2002) — популярен историк, автор на много бестселъри за Втората световна война, биограф на президента Айзенхауер. — Б.пр.
5
„Мостовете на Токо-ри“ — роман (1953) на Джеймс Мишенър за Корейската война, филмиран през 1954. — Б.пр.