— Е, какво толкова… Ще ти е трудно да се представиш по-зле от мен.
Мики понечи да каже нещо, после размисли и приготви пистолета си за стрелба.
— Окей, стрелецо — каза ми. — Достатъчно си ни гледал как го правим. Но искам да ти дам един съвет за безопасност. — Той вдигна черния пистолет и го завъртя настрани. После посочи дулото и се ухили. — Куршумите излитат ей оттук. — Зареди нов пълнител, сложи пистолета на перваза, маркиращ стрелковата линия, и отстъпи встрани. — На предпазител си.
Взех пистолета и заредих куршум в цевта. Свалих предпазителя. Мишената бе на петнайсет метра от мен — голямо разстояние за пистолет.
— Искаш ли я по-наблизо, Конър? — попита Мики. Не се правеше на зевзек. Полицаите тренират за стрелба отблизо.
Поклатих глава.
Вдигнах пистолета и го насочих към мишената, опитах се да се съсредоточа. Забавих ритъма на дишането си. Стрелях. Не ме интересуваше много дали съм улучил целта — просто исках да усетя силата на отката, тежестта, напрежението в ръцете, когато дръпваш спусъка. Бавно изстрелях целия пълнител. Оставих оръжието на перваза и Мики натисна бутона, който изтегляше мишената към нас. Беше надупчена от куршуми на различни места. И дупките не бяха седемнайсет.
— Е — произнесе се брат ми, — не е зле за новак. Но на твое място не бих мислил да си сменям работата.
Отново претеглих пистолета в ръцете си. Усещането при дървените оръжия е много по-различно. Човек е създаден да изпитва по-особена връзка с примитивните видове оръжие, чувството за единство е по-силно. При глока ти се струва, че се опитваш да установиш контрол над нещо, притежаващо собствен живот. И все пак…
— В известен смисъл всички оръжия са еднакви — казах. — Те са продължения на самите нас. На нашата мощ. На нашата воля. Разбирате ли ме? — От погледите им виждах, че не ме разбират. Затова продължих: — Когато използваш нещо такова, знаеш какво искаш да се случи. Номерът е да накараш по някакъв начин инструмента да се подчини на волята ти.
Закачих нов силует на подвижната щипка. Отдалечих я. Натиснах пак бутона и я приближих. Направих го няколко пъти, като наблюдавах внимателно.
— Струва ми се обаче, че ако се притесняваш много как да използваш инструмента, ще загубиш мишената от поглед. Разбирате ли какво искам да кажа?
Двамата най-сетне разбраха, че говоря сериозно, и кимнаха.
— Искам да кажа, че… трябва да мислиш за мишената, нали. Не за ръцете си. Нито за оръжието.
Лицето на брат ми просветна:
— Като ония стикери по колите: „Не оръжията убиват…“
Арт ни се усмихна. Беше сложил лявата си ръка на кръста си. Дясната беше леко извита настрани.
— Значи — казах и протегнах ръка към Мики за нов пълнител — трябва да знаеш какво правиш с ръцете си, но трябва да гледаш отвъд тях. Към целта. Въпросът изобщо не е в това ръцете ти да са силни или да имаш голям опит. — Съзнателно не гледах към Арт, докато обяснявах. Щракнах пълнителя в пистолета и оставих мишената да се отдалечи на максимално разстояние. — Ръцете ти трябват само за да ти помогнат да улучиш целта.
Кимнах и Мики натисна бутона. Мишената полетя към нас. Стрелях, докато не се изпразни целият пълнител.
Куршумите ми бяха попаднали над шията. Мики свали накъсаната хартиена мишена от щипката и двамата внимателно я огледаха. После заоглеждаха мен.
— Според Ямашита трябва да се настроиш както следва и останалото идва автоматично — отбелязах.
Мики отново погледна мишената.
— Ти… — говореше с паузи — си… адски… странен… пич.
— Присъединявам се към мнението ти — каза Арт. — Но ако имате тайно ръкостискане, бих желал да съм сред посветените.
Поговорихме малко за дишането и контрола над мускулите. За концентрацията. Двамата смятаха, че в по-голямата си част моите тренировки са упражнение в самозаблуждаване. Преди години брат ми бе дошъл в дожото и бе хвърлил кратък поглед на екзотичните костюми и необичайните движения. После го бе нарекъл купон по пижами.
Но това беше преди Ямашита.
Сега бяхме стъпили на обща почва и водехме разговор за оръжията и уменията, нужни, за да ги използваш. Полицаите се смятат за нещо като каста — те имат изживявания и поглед върху нещата, които за щастие са спестени на повечето от нас. Това означава, че трудно те допускат в средата си. Дори ако си брат. Или приятел. Но за краткото време, докато бяхме на стрелбището, имах чувството, че бариерите малко са паднали.
Докато навивахме хартиените мишени, Мики ме погледна и каза: