— Е, и какво, казвате, сте научили?
Арт облиза пяната от устните си.
— Ами… Разровихме се из работата на Сакура, но няма много. Вчера пак отидохме, за да проучим някои възможности…
— Възможности? — попитах.
Той кимна.
— Говорихме със секретарките.
Кимнах и аз. Хитро. Опитът ми от университета ме бе научил, че секретарките най-добре знаят какво всъщност става.
— Не ги ли разпитахте още първия път? — попитах.
— Да — призна Мики. — Но ги разпитвахме основно за Сакура. За дневния му стереотип. За срещите му. За излизанията му. Така че се върнахме да доуточним някои неща.
— И?
— Окей — каза брат ми, вече с по-голямо желание да споделя. — Нашият човек не се е скъсвал от работа. Появявал се един-два пъти седмично. Според секретарките идвал, за да говори по телефона и да си прегледа пощата. Такива неща.
— Не мога да го обвиня — обади се Арт. — Трябва да видиш къде е работил, Конър. Готино място. Фирма. А и хората, които се появяват там, подхождат на обстановката.
— Вярно, опитват се да не пускат измет от улицата — съгласи се Мики.
— Как ли ни пуснаха пък нас тогава? — престорено се учуди Арт.
Мики не му обърна внимание.
— Както и да е, попитахме хората на рецепцията дали Сакура не се е занимавал и с още нещо. Нали разбираш, докато е бил на работа. — Отпи глътка бира и продължи: — Така… Бил е доста известен покрай уменията си в онова… нали се сещаш…
— Шодо — помогнах му.
— Аха… Заловил се с разни неща… Оценки. Консултантска дейност за музеи. Точно в деня преди убийството изпратил някаква калиграфия на друг оценител за второ мнение. Имам името и адреса от разписка на „Федекс“.
— И какво му е толкова особеното на това? — поинтересувах се.
Мики помълча, после прогледна тържествуващо Арт и вдигна ръка.
— В деня на убийството в офиса на Сакура дошъл някакъв тип. Азиатец. Интересувал се от някаква калиграфия. Момичето, което ни го описа, каза, че бил страшен.
— С акцент ли е говорел? — попитах.
Мики кимна.
— Да. Добър английски, но с акцент. Грамаден мъж, така каза. Не едър — грамаден. Обяснил, че става дума за негова собственост, която искал да му се върне. Бил много възбуден. Тя се притеснила и споменала за „Федекс“. Той й казал, че Сакура не бил упълномощен да изпраща документа на никого. Изпаднал в ярост.
— И? — попитах.
— Какво „и“? — репликира ме Мики. — Направили му копие на разписката, за да може да проследи пратката. Само и само за да се отърват от него.
— Забележи, че не е поискал да се свърже със Сакура — обади се Арт.
— Да. Сякаш е знаел, че той вече няма да вдигне телефона — заключи Мики.
— Оставил ли е име?
— Вон — каза Мики.
— Това е често срещано име. Като Смит — казах.
— И вероятно е измислено — изсумтя Арт.
— Ако мога да хвърля едно око на тази калиграфия, тя може да ни даде мотива — казах.
— О, много правилно, Шерлок — пошегува се Мики. — Я да видим какъв ще е следващият ти въпрос.
— Хм… на кой адрес е била изпратена калиграфията?
— В Джорджия — каза Мики.
Двамата поговориха известно време дали някои от снетите в офиса отпечатъци няма да съвпаднат със снетите на местопрестъплението. И за нищожната вероятност да идентифицират някого по тези отпечатъци.
6.
Свят човек
Ямашита мразеше тълпата. Беше усъвършенствал дълго умението да забележи микроскопичното помръдване, сигнализиращо враждебно намерение. Но в стая с много хора ставаше неспокоен. Японците казват, че всичко притежава ки — вид енергия, която може да се усети, ако си достатъчно добър. А Ямашита определено беше много добър. Хора с по-мистична ориентация на мисълта биха казали, че е толкова чувствителен към отделяната от хората енергия, че тя го претоварва.
Понеже се опитвам да съм отворен към света на невидимото, го попитах за този проблем с тълпата и опитах обяснението с ки. Бяхме сами след тренировка — учениците се бяха поклонили и си бяха тръгнали. Всички бяхме скапани. Държах дървения тренировъчен меч в ръка. Беше от дъб и дръжката му беше обезцветена от пот и попилата в нея мръсотия. След изтощителни тренировки Ямашита е по-благоразположен и склонен да говори от обикновено. А и с мен, старшия си ученик, винаги по-откровен. Точно затова се реших да повдигна въпроса.
Той завъртя голата си глава — с формата на куршум — към мен. Кафявите му очи проблеснаха. Когато направи така, е трудно да се каже дали му е забавно, или е резултат на друго, по-деликатно чувство. Учителят ми помълча известно време, колкото да ме накара да се измъча, след което ми отговори: