— Харесва ми. Колоритно обяснение. Силната ки на тълпата. — От гърдите му се разнесе басов звук — неговата версия на изсмиването. — Ако пишех за някое от евтините списания за бойни изкуства, по които американците толкова си падат, със сигурност щях да използвам твоето обяснение, професоре. — Винаги ме нарича така, макар прекрасно да знае, че не съм редовен професор. Понякога си мисля, че така изразява уважението си към мен. Друг път не съм толкова сигурен.
Отидохме до стойката за оръжията и аз оставих своя бокен/. Той продължаваше да се усмихва.
— Предполагам въпросът ти е искрен?
Неговият беше риторичен — той знаеше, че отдавна съм се научил да не му губя времето.
— Така… — продължи той по характерния за японците начин. — Вярно е, че тълпата предлага смес от усещания. Шум. Топлина. Миризма. Дори, предполагам, ки. Но ки е като дим, Бърк. Опитай се да я хванеш и тя се изплъзва между пръстите ти.
— Нима искаш да кажеш, че не усещаш ки в тълпата, сенсей? — Може и да съм несхватлив, но поне съм настойчив.
— О, ки може да се усети. Определено. Има я. Винаги. Сред тълпата ки е в изобилие.
— Това разстройва ли те?
Той ме погледна остро.
— Да ме разстройва? — Сякаш идеята за това досега не му бе хрумвала. — Мисля, че не. Проблемът с тълпата няма нищо общо с ки.
— Какво е тогава, сенсей?
— Бърк — каза той, сякаш говореше на дете. — Става дума за прекалено много хора с прекалено много намерения. Това наистина няма нищо общо с ки. — Ямашита едва доловимо кимна на последния ученик, който си тръгна, и добави:
— Навалицата те затруднява да видиш някой, който може да те нападне с късо оръжие.
Моят учител е мистик с уникално възприемане на света.
Чангпа Ринпоче трябваше да говори в Американския природонаучен музей като част от стартирането на пътуваща изложба на хималайски артефакти. Това съвпадение ми се стори изненадващо, но после се сетих, че Ямашита сигурно бе знаел за събитието, когато ми даде книгата на ламата. Сенсей е пълен с всякакви номера.
Ако имаше нещо интригуващо, то бе настойчивостта на моя учител да се срещна с тибетеца. Прекарах известно време в размишления какво се крие зад това. Имаше някои общи неща. Например двамата бяха на горе-долу еднаква възраст. И двамата бяха своеобразни изгнаници, експерти в странни дисциплини, практикувани далеч от родината им. Трудеха се в една далечна страна, посветили се на това да отворят очите на хора, които невинаги можеха да ги разберат. Предполагам, че в този начин на живот има елемент на изолация. И самота. Така че може би сенсей бе привлечен към него поради тази причина. Това ме караше да гледам на Ямашита по различен от досегашния начин. От друга страна, те бяха стари приятели.
Измолих няколко ВИП билета от един приятел, който работеше в изследователския отдел. Неговите родители са фермери в Норт Форк — здрави, почернели от слънцето хора, изкарващи все по-трудно насъщния с вадене на картофи и отглеждане на цветя на песъчливата почва на Лонг Айланд. Синът им, археолог, се трудеше на закрито — и той копаеше, макар и по различен начин.
С Ямашита отидохме на лекцията на светия мъж и ако беше дете, сенсей вероятно щеше да подскача от нетърпение. Разбира се, той изглеждаше съвършено спокоен, когато слязохме от метрото на станцията при 81-ва улица, но аз го познавах достатъчно добре, така че не можеше да ме заблуди.
Обичам този музей. Бил съм тук безброй пъти и още не ми е омръзнало. Минахме през мемориалната зала на името на Теодор Рузвелт — той лично е отстрелял и дарил повечето едър дивеч, изложен в нея. Понякога се изкушавам да мисля, че това се обяснява поне частично с някаква вина, но може и да не съм прав. Рузвелт не е бил човек, измъчван от съмнения. Освен това баща му е бил един от основателите на музея — филантроп с широки връзки, който най-вероятно стои зад решението на президента Юлисис Грант да направи първата копка за първата сграда на музея в Уест Сайд.
Беше ми повече от ясно, че Ямашита изобщо не се интересува от фактите около музея, с които го затрупвах. Просто изгаряше от нетърпение да види тибетеца. И това само по себе си възбуди до крайност собственото ми любопитство към Чангпа. Така че минахме през залите на бегом. Когато седнахме в претъпканата аудитория и понечих да го попитам нещо, Ямашита вдигна ръка и ме спря.