Ламата приключи с изложението си и за момент тълпата остана безмълвна, вкопчена в силата на думите му. И после избухнаха аплодисменти.
Погледнах Ямашита. Той седеше притихнал, но напрегнат, и наблюдаваше Ринпоче с присвити очи.
— Уф! — казах.
Учителят ми кимна.
Дойде времето за въпроси и отговори.
Поизправих се на стола си. Това вече можеше да е интересно. По мое лично мнение натоварването да отговаряш на случайни въпроси, зададени от непознати, може да е разтърсващо. Това е същото като да очакваш атака от много нападатели в тъмна стая. Случвало ми се е, разбира се, но никога не бих пожелал да го изпитам пак.
За щастие повечето желаещи да зададат въпрос бяха крайно почтителни. Подозирам, че това бе организирано от уредниците на музея. Набедени будисти се интересуваха от дарма, сангха и молитвеното колело. Личеше, че дълбоко в себе си всеки се интересува от приписваната на Ринпоче способност за ясновидство. И някои хора в известен смисъл намекнаха за възможната връзка между медитацията и „по-висшите сили“. Но никой не отвори директно дума по този въпрос. И така до момента, в който се надигна седящият до мен младеж с рошавата брада.
Имаше мутиращ напрегнат глас, който съответстваше на външния му вид.
— Чангпа лама — започна той, като подчертано избягна почтителното обръщение „Ринпоче“. — Дали не бихте могли да коментирате слуховете, че имате силата на екстрасенс? — Каза го, без да се опитва да скрие скептицизма си. — И по какъв начин това има отношение към учението на Буда. — Шепот из залата, издаващ в равна степен очакване и враждебност. Но това не притесни младежа. Той като че ли черпеше сила от гнева, който бе породил. Стоеше си до мен, агресивно вирнал брадичката си към сцената.
В другия край на залата Чангпа погледна кротко публиката и вдигна ръка, за да поиска тишина. Усмихна се смутено. Стори ми се, че това е най-истинският момент за цялата вечер. Имаше хубава усмивка. Човешко лице. Харесваше ми.
— Знам, че това е предмет на силен интерес у хората. — Той обходи с поглед залата. — Има… дори в Америка, където ролята на науката е толкова голяма… съществува нуждата от тайна.
Кимнах. Когато бях в дожото, и аз изпитвах същия глад. Много трениращи се задържат достатъчно дълго, за да преминат зад пелената от техника, усилия и тренировки, с надеждата да открият там тайна. Разбира се, всеки ученик има своя представа каква може да бъде тази тайна. И онова, което намират повечето, до голяма степен зависи от това какво са очаквали да намерят. Но ако се задържиш достатъчно дълго, смятах аз, онова, което намираш след тежка тренировка и изморителна дисциплина, е пак дисциплина. И може би един тъничък и тихичък глас в ухото, който ти нашепва, че най-голямата тайна е способността на човешкия дух да издържа.
— Тук няма никаква тайна — продължи Ринпоче. — Нито магия. Моля ви. Нямам желание да се появя по кориците на списанията, дето се продават във вашите супермаркети. — Усмихна се на гръмкия смях на публиката. — Освен това аз не знам как да нарека… онова, което от време на време изпитвам. — Чангпа се огледа. — Каквото и да е то, аз не мога да го включвам и изключвам по желание. — Нова усмивка. — Така че ще прочета мислите ви веднъж тази нощ и ще ви предупредя, че няма да мога да повторя демонстрацията. — Нов бурен смях и откъслечни ръкопляскания. Чангпа стана сериозен. — Но дълго и задълбочено съм размишлявал над въпрос доста близък до вашия…
Чангпа забива поглед в младежа, който е задал въпроса. Очите му се фокусират. Излъчват сила и чувствителност, които смразяват с точното си насочване. Нещо като онова, което често съм наблюдавал у моя учител: разкриване на способност, която е толкова интригуваща, колкото и плашеща. Човекът до мен да подгъва крака под силата на този поглед. Нямам представа какво се е опитвал да постигне чрез въпроса си, но със сигурност знам, че получава повече, отколкото е очаквал. Той бавно сяда и се отпуска до мен — като спукан балон.
Ламата продължава обяснението си, сякаш не се е случило нищо особено. Но по наклона на главата на Ямашита се досещам, че и той е разбрал какво става.