Блясване на усмивката.
— Ммм… не. В центъра изучавам стрелба с лък.
— Тибетска стрелба с лък? — поисках да уточня.
— О, не. — Тя се поколеба за момент. — Всъщност става дума за медитивна форма на стрелбата с лък, дошла от Япония и известна като кюдо. — Сви рамене. — Будистите казват, че в живота има много пътища. Моят, изглежда, включва стрелите.
— Колко интересно — усмихна се моят учител. И аз се усмихнах. Нещо в мен ми казваше, че май харесвам тази жена все повече и повече.
Тогава тя сякаш дойде на себе си.
— Но вие искахте да се видите с Ринпоче, нали така? А аз ви губя времето! — Показа ни с жест да вървим през тълпата и тръгна в друга посока.
— Кюдока, Бърк — каза Ямашита.
— Рядка птица — отбелязах.
— Привлекателна е. — Учителят ме изгледа замислено, но аз не казах нищо. — Има добро излъчване — продължи той, — хареса ми. — И бавно тръгна към Ринпоче, за да мога да го следвам плътно. — Бях чул за тази група, която практикува Пътя на лъка. Би било интересно да ги посетим…
Общо казано, не обичам приеми от този род, така че когато ми се наложи да присъствам, гледам да извлека от тях максималното. Изучавам хората в движение — начините им да се придвижват и концентрират. На подобни мероприятия типично има няколко места, в които хората съсредоточават енергията си. Това ти дава възможност да разбереш кой присъства и какво става. Опитвам се да разбера колко съм добър, като установя същото по пътя на изследване на закономерностите.
Естествено ставащото край бара и масите със закуски се изключва. Това се подразбира. Хората се струпват около тези места като пиявици, като се опитват едновременно да изглеждат изтънчени и да се натъпчат с колкото може повече храна. Тази вечер имаше няколко други зони на активност, които ме интересуваха. Присъстваше господин Имот, спретнат и напет, и едновременно див и груб. Около него неспокойно се навъртаха различни навлеци. На свой ред, явно в чест на госта, той се опитваше да се сдържа. Това не му се удаваше лесно и ако човек се загледаше в него, долавяше под спокойната повърхност кипяща нестабилност.
Другият голям притегателен център естествено бе около самия Чангпа Ринпоче. Той беше обкръжен от любопитните, от изучаващи будизма и от музейни служители — членове на отдела за връзки с обществеността. Това не го притесняваше ни най-малко. Ринпоче беше голям мъж и имаше неподправено излъчване. Дори хора, неспособни да различат истинската духовност от фалшивата, явно бяха повлияни от него. Той стоеше, усмихваше се и без раздразнение разменяше банални приказки, наклонил добродушно глава на една страна, с чаша чай в ръцете.
Беше естественият фокус на вечерта, но аз долових още нещо. Наблизо до него, но излъчваща по-различно усещане, имаше друга група хора.
Лицето в центъра на тази група почитатели бе едър широкоплещест мъж с квадратна челюст и елегантна външност. Имаше светлосини очи и истинска грива кестеняво руса коса. Отне ми цяла минута да го разпозная, но накрая се сетих — Травис Старк. Усмихваше се любезно на хората като актьор пред публика. И разказваше нещо, което очевидно приковаваше вниманието на слушателите му.
Насочих вниманието си другаде. Ямашита умело ме подбутваше с пръст към Чангпа Ринпоче. Сигурен съм, че се опитваше да го прави внимателно, но усещането бе сякаш ме ръчка с желязна тръба.
И точно в този момент стана нещо крайно интересно. Залата беше пълна с хора, повечето струпани около центровете, които вече описах, другите — обикалящи по произволни орбити. Всички говореха и вниманието им бе фокусирано само върху прекия събеседник. Из въздуха се носеха стотици разговори. Тук-там избухваше смях, разнасяше се звън на чаши и над всичко това се стелеше фонът на обикновения коктейл. Човешката маса се размесваше като тесто, хората се събираха за момент, за да се разделят и придвижат на друго място. Разказвам това, за да подчертая, че в тази обстановка бе крайно съмнително някой да забележи приближаването на моя учител към почетния гост.
Някой да… но ламата го усети.
Видях главата му да се завърта, незабравимите му очи да поглеждат към нас. Сякаш бе чул нещо недоловимо за останалите — сигнал отвъд прага на възприятие на обикновеното човешко същество. Тялото му леко се помръдна и сега той вече беше с лице към Ямашита. Беше като антена, завъртяла се към източника на сигнала. Вдигна ръка в класически жест мудра — поза за медитация, която бях виждал при безбройните статуи на Буда: не се страхувай.