— Какво те доведе в Ню Йорк? — поинтересувах се.
Той сви мощните си рамене и отвърна уклончиво:
— Имам интереси тук. Освен това реших, преди да постъпя при Кита, да науча това-онова от другите. Нали разбираш, да шлифовам уменията си. Смятах, че Аса Сенсей има нещо, което да ми покаже… Сега се питам дали Ямашита не би се позанимавал с мен известно време. Би било забавно.
Вече наистина ме нервираше. Човек не може да излезе на пазар за експерт по бойните изкуства от ранга на Ямашита така, както се купува костюм например. Предполага се, че трябва да си достатъчно добър, за да те забележат.
— Сенсей има високи изисквания — казах безизразно.
— Моля те. — Той махна пренебрежително с ръка. — Бил съм на доста места. И мога да разпозная истинския майстор, Бърк. Кита е невероятен. Дори Ринпоче би бил впечатлен от него.
Свих рамене. Всеки практикуващ някакво бойно изкуство познава учител, когото смята за връх. Това е част от динамиката на обучението под нечий надзор. Между всеки сенсей и неговите ученици се създава емоционална връзка. Тя включва уважение, възхищение и известна доза страх. Старк чувстваше това по отношение на Кита, но за мен то не означаваше нищо.
Сигурно бе проличало по някакъв начин на лицето ми, защото той усети, че ентусиазмът му не ме впечатлява. Имах усещането, че в собственото си въображение се извисяваше високо и затова се подразни, че не съм впечатлен нито от него, нито от Кита. Гласът му се изостри и усетих, че под красивите му порцеланови коронки има остри зъби.
Той кимна към Ямашита.
— Чувал съм, че и той е майстор, Бърк. Но се обзалагам, че не е на нивото на Кита. Може би е втори клас, а? — Пауза. — Къде е твоето място тогава? — Явно целеше да ме уязви.
— Ученик — отговорих простичко. И се отдалечих.
Старк беше кретен. В неговата област смирението се смяташе за непростим дефект, а външният вид — за истина от последна инстанция. Предполагам, че за него бях загадка. Притежавам цилиндричното тяло и здравите крака на майстор на бойните изкуства. Мускулите на ръцете и гърба ми са доста развити, но това не е лесно забележимо. Предполагам, че е бил озадачен от постигнатия от мен пат онзи ден на дожото на Аса. Старк може и да се надяваше да постъпи при Кита, но обстановката там със сигурност щеше да се окаже съвсем различна от онова, на което бе свикнал в Ел Ей. Животът в храма със сигурност нямаше да има нищо общо с лъскавите улици на големия град.
Приближих се до Ямашита. Той държеше клечка за зъби. Единият й край беше завит в червен целофан. Учителят ми я изучаваше, сякаш преценяваше потенциала й като нападателно оръжие.
— Видя ли достатъчно, сенсей?
Той кимна.
— О, да. Както винаги, професоре, излизанията с теб са безкрайно поучителни.
— Жалко, че нямахме повече време с Чангпа.
Ямашита пак кимна.
— Той е забележителен човек. Беше прекрасно да го видя отново, та дори само за малко. — Примигване. — Познах, разбира се, Старк от дожото на Аса. В него има обещаващ зачатък…
— Не мога да повярвам, че Чангпа използва този клоун за охрана. — И му разказах за връзката с Кита.
— Не ти ли е хрумвало, Бърк, че Ринпоче толерира Старк не защото има нужда от него като охранител, а защото самият Старк трябва да пази нещо? Така че може би става дума за акт на състрадание от страна на ламата. — Любопитен коментар от човека, който ми беше учител. Той е странна комбинация на брутална енергия и деликатна проникновеност. Ямашита остави клечката за зъби на масата. — Вече можем да си тръгваме.
— Знаел си, че мислят, че замисляме нещо против Чангпа — досетих се, докато си пробивахме път през хората.
— Не съм изненадан. От нас струи усещане за опасност — каза той.
Изсумтях. Хуморът на Ямашита е много тънък.
— Доколкото можах да констатирам — казах, — никой от наетите от Старк за охрана няма представа какво правят.
— Вярно е — съгласи се майсторът. — Но това не ги прави по-малко опасни.
— Тези момчета ли? — попитах скептично.
— О, да. Ако се изправиш срещу тях, е много вероятно да загубят равновесие. Но са толкова едри, че ако се стоварят върху теб… могат да те смачкат.
— Е, това ще е лошо — съгласих се.
Музеят не бе отворен за посетители, но имахме късмет, че галерията бе близо до една от любимите ми експозиции — тази на индианците от северозападното крайбрежие. Не знам каква точно е причината, но за първи път я видях, когато съм бил може би осемгодишен, и никога не забравих впечатлението, което ми направи. Може би се дължеше на масата изкусно гравирани дървени стълбове или на сложното стилизирано изкуство в червено и черно, но това е мястото, където най-силно възприемам наследството, оставено ни от един народ от друго време и място.