— Безполезно е знанието, ако не се предприеме правилното действие — съчувствено се обажда Ямашита. Аз продължавам да мълча.
— От друга страна, не е лесно да се намери правилната реакция на база на това знание — прошепва едва чуто светият мъж. — Можем ли наистина да формираме бъдещето? — Изрича го по-скоро на себе си. След това вдига чашата и започва да пие от нея като човек, който търси здрава опора в добре познатото. Поглежда ни двамата, един след друг:
— Когато гледам в далечното бъдеще… пътят, водещ към дадено събитие, не се вижда ясно. И все пак трябва да опитваме…
— Има ли нещо, което искате да направя за вас, Ринпоче? — тихо питам аз. Това са първите ми думи.
Той се изправя на стола си. Бърка, може би несъзнателно, в джоба на шлифера си и изважда броеницата. Започва да си играе с мънистата, докато говори:
— Задължение на учителя е да посочи Верния път. И да предпази учениците си от това да тръгнат по някои от неверните. Онова, което виждам… още е неясно. Но там има опасност, Бърк. Висок връх. И път, който се спуска в сенките. Аз бих… — Поема си дъх, сякаш самият акт на припомняне на видението му причинява болка. — Аз бих предпазил някой от слизане в тази долина.
До момента Ямашита го е наблюдавал съсредоточено. Сега се навежда напред и проговаря. Имам усещането, че го прави, за да спести на Чангпа по-нататъшната болка.
— Тази способност на Ринпоче, Бърк — започва моят учител, — е напълно реална. Възприятието му може да е непълно — той кимва извинително от името на ламата, — но това е общ за всички ни недостатък. Във всички достатъчно развити дисциплини се говори за тази способност. Прехвърлянето на съзнание на друга равнина…
— Наричаме го пова — вметва Чангпа.
— Ползата от него е ограничена — продължава Ямашита. — Нещо като способността да предугадиш атака. Това не те освобождава от нуждата да си готов за всичките вариации, в която тя може да се осъществи. Трябва да действаш, макар да не си абсолютно сигурен. — Кимвам. — Ринпоче потърси нашата помощ по строго конкретен въпрос. Като приятел, аз не мога да не се отзова. — Ямашита се усмихва скромно. — В крайна сметка ние сме специалисти по действието.
Започвам да се чудя за приятелството им.
Чангпа се обляга и ми се усмихва.
— Предполагам, доктор Бърк, че се чудите на нашето приятелство. — Кимвам, че е точно така. — То е старо и бяхме много по-млади, когато…
Учителят ми — нетипично за него — се засмива:
— Дори тогава ти беше сериозен, въпреки че беше млад.
Чангпа присвива очи при спомена.
— Но опасявам се, не толкова мъдър, колкото следваше да бъда.
За момент си мисля, че сме се отплеснали окончателно.
— Но аз се отклоних — казва ми ламата. — Имах късмета да се запозная с вашия учител, когато той все още бе към телохранителите на императорското семейство.
Знаех за работата на Ямашита в Гвардията към императорския двор на Япония. Беше част от миналото му, дошла да ни преследва тук. Изглежда, сега имаше нов аспект от миналото на Ямашита, аспект, който се опитваше да смути нашето настояще.
Сенсей махна с ръка.
— Подробностите не са особено интересни, Бърк. Бях прикрепен към дипломатическа мисия с членове на императорското семейство по време на посещението им в Индия. На север, до Дарамсала, тогава имаше, а и до днес продължава да има различни елементи, които се борят за независимост от правителството. И те са готови да се възползват от всякакви средства, за да привлекат внимание към себе си и към каузата си…
— Човешкото желание за самоопределение е всеобщо — подхвана Чангпа. — Моите сънародници продължават да се борят в името на това дори сега. Но методите, към които прибягват някои групировки, понякога причиняват повече страдание, отколкото се опитват да изличат, доктор Бърк. Точно такъв беше случаят, когато една сепаратистка групировка замисли да отвлече член на императорското семейство.
— Ринпоче научил за заговора чрез своите информатори, Бърк — обясни Ямашита. — Аз бях в състояние да… неутрализирам… заплахата по начин, удовлетворителен за всички замесени. И винаги съм бил признателен за неговото сътрудничество.
Ламата кимна, помисли минутка и каза:
— С учителя ви с течение на времето установихме, че имаме много общо. Такава радост за душата е да откриеш друг съмишленик и търсач в този свят… — Той погледна през витрината на ресторанта към бетона и колите в синкавия здрач над Манхатън. Отново изглеждаше хванат в примката на някаква силна вътрешна емоция. После лицето му просветля. — Както се оказва, и двамата разполагаме с ученик, който търси повече, отколкото можем да му предложим… — Остави изречението да увисне във въздуха и започна отново: — Във всеки от нас идва момент, когато изпитваме необходимостта да потърсим Буда. В действителност той е винаги у нас, но илюзията маскира присъствието му. Сякаш… — тонът му стана като на учител, който говори за неща едновременно познати и далечни — сякаш всеки от нас се намира пред стените на красив град. Изгаряме от желание да влезем, но стените… илюзиите… ни задържат отвън. Затова правим стълби. Стълбата на всеки отделен човек е с уникална конструкция. — Мънистата на малата леко подрънкват, докато той продължава да говори. — На практика външният вид на стълбата не е важен. Важна е способността ни да преодолеем стената.