Поглеждам смаяно Ямашита, но той отвръща на погледа ми напълно сериозно.
— Ами… добре — отговарям бавно. — Ще направя каквото мога, но това ли е всичко, което желаете от мен?
Отново онова проблясване на очилата.
— Не, доктор Бърк. Става дума за много повече. Това е причината, поради която се обърнах точно към вас двамата. — Ямашита замръзва. — Търсенето на знание понякога носи със себе си проблема за силата. — Чангпа ни поглежда, за да подчертае важността на думите си. — Вашият Път е рискован… той притегля със силата и насилието. — Гласът му отново става замечтан. — Изкушението е голямо. — Отново идва на себе си и се обляга на стола. — Познавам вашия учител от години. Приемам за даденост, че като негов ученик вие можете да вървите по тънкия като острие на бръснач Път, без да се поддавате на изкушението — твърдо заявява той. — Познавате отблизо опасността, страха и борбата, но въпреки това не долавям у вас тъмната сянка на илюзията.
Седим така известно време. Чангпа прочиства гърлото си.
— „Дарма център“ е заобиколен от тъмни сенки. Те обкръжават и Старк. Притеглят го към определен Път и аз се страхувам за него. Както и за онези, до които се докосва. Реших да ви помоля да се опитате да го ръководите, защото аз съм безсилен да му въздействам.
Имаше нещо повече, бях готов да се обзаложа. Може би моят учител искаше да науча някои неща от Старк и бе склонен да помогне. Но в гласа на Чангпа се долавяше мрачна настойчивост. Може би ударението, което моят учител поставяше върху харагей, си казваше думата, но реших да притисна ламата да ни каже повече.
— И все пак защо ние? — бавно и отчетливо попитах, като ехо на предишния ми въпрос, което показваше, че не съм удовлетворен. — Защо решихте да потърсите стария си приятел? Точно сега?
Чангпа въздъхва, затваря очи и отговаря:
— Казах ви за моето видение… за високите върхове и долините на… опасността.
Клепачите му потрепват и той отваря очи.
Кимвам, за да го окуража.
— В това видение видях и вас и вашия учител.
10.
Пътеки
Трябваше да съм на работа, но измолих от декана няколко дни отпуск. Строи ми се, че ме пусна с облекчение. Той е административната версия на онези циркаджийски номера, когато въртят чинии на дълги пръчки. Отсъствието ми му даваше възможност да се безпокои за един нестабилен обект по-малко. Така че вместо да отида в университета, отидох в дожото на Ямашита, седнах с кръстосани крака и зачаках. Пред нас с Ямашита в редица бяха насядали перспективни ученици, които се надяваха да бъдат приети за обучение. В залата бе тихо, но чувах през стените да проникват вибрациите на сутрешния уличен трафик. Сградата е голяма — ремонтиран склад встрани от отъпканите маршрути в района Ред Хук на Бруклин. Самото стигане дотук е едно малко приключение, и то е само началото.
На учениците бе наредено да заемат сейза, официалната седяща стойка, използвана за медитация в бойните изкуства, и те се бяха подчинили с лекота и облекчение от това, че ги карат да направят нещо добре познато. Сега учителят ми и аз чакахме. Всеки, който е посещавал дожо достатъчно дълго, може да поседи така известно време. Но двайсетина минути неподвижно седене на твърдия под побеждават дори най-коравите. И Ямашита сега гледаше за малките издайнически гримаси, леките премествания на центъра на тежестта — всичко, което издава дискомфорта.
Постъпването в дожото на Ямашита може да е всичко, но едно не е — не е предопределено. Той винаги анализира и подлага на изпитание. Момчетата пред нас идваха с препоръката на опитни японски учители, но Ямашита е роден скептик. Неохотно прекарва кандидатите през първата фаза на тренировки, но го прави с неизреченото, но и неприкрито очакване, че те няма да издържат. И за да ги провери, прави всичко, за да ги извади от равновесие — както психически, така и физически. Знам това отлично — нали постъпва така с мен от години. Изобщо не съм сигурен какво доказва фактът, че още съм тук: дали е доказателство за моите умения, или само на упоритостта ми. Но ето ме откъм другия край на процеса — редом с Ямашита при проверката на новаците.