Мики направи гримаса.
— Събрали са документи и всякакви неща, които никой не може да разчете — те са на китайски, японски или на бог знае какъв език. Нещата пак опират до теб, приятел.
— Не може ли да ни ги изпратят тук? — попитах с надежда.
Недоволството на лицето му се засили.
— Направих искане за копия, но между нас казано, не вярвам да се разтичат да ни услужат.
— Яд ги е, че „Янкис“7 ги бие — казах.
— Да. Отговориха ми, че в момента изпитвали недостиг на административен персонал, а висенето пред ксерокса според тях не било сред приоритетите на правоохраняването.
— Похвално отношение — коментирах.
— Успокоително е все пак човек да установи, че разпределението на задниците из великата ни страна е равномерно — обади се Арт.
— Лейтенантът обмисля изпращането на човек там. Щяло да ускори нещата, нали разбираш. — Мики не криеше скептицизма си.
— И кой заминава? — поинтересувах се.
Мики посочи Арт. Арт посочи Мики. И двамата едновременно отговориха:
— Той.
Сара Клайн се хранеше деликатно, но с решителност, на която се възхищавах. Бях събрал куража да я поканя на вечеря и за моя голяма изненада тя прие.
В салона се разнасяше тиха музика на пиано, а приглушените разговори на другите вечерящи и дрънкането на прибори създаваха прекрасен фон. Бяхме в заведение по избор на Сара, близо до мястото, където работеше — тя ръководеше изследователския отдел на една търговска издателска къща и често се срещаше с клиенти там. Ресторантът беше добър.
Обект на моя ентусиазъм, разбира се, бе не заведението, а самата тя. Но ресторантите винаги възбуждат радостно всички Бъркови. Не могада кажа, че като малки сме ходили много по заведения — бяхме шест деца. Опреше ли до забавления, правеха се у дома и когато това се случеше, всички деца отиваха на заточение в сутерена или в задния двор с абсолютната забрана да припарват в територията на възрастните. В редките случаи, когато излизахме, всички млади Бъркови се прибирахме у дома с претъпкани с пликчета захар джобове — колко можеш да изядеш наведнъж, а ги даваха безплатно.
Така че като се изключеше истинското удоволствие от компанията на интересна жена, малкият Бърк в мен изпитваше чувствено удоволствие от самия акт на отваряне на менюто.
Бяхме се спрели на бяло вино и аз виждах белите зъби на Сара, когато поднасяше чашата до устата си. Умирах за бира, но отпивах деликатно от шардонето с цялата изтънченост, която можех да изстискам от себе си.
— И как попадна в изследователската работа? — попитах. — Изглеждаш ми… — замислих се как да го кажа до красив начин — като човек, който не обича да е затворен.
Тя наклони глава на една страна и се усмихна.
— Дипломирах се като филолог, но родителите ми настояха да получа и втора специалност — маркетинг. Прекарах няколко години в опитване на едно друго, поживях на Западния бряг, но това беше по-скоро за да съм наблизо до човека, с когото бях тогава… — Тя махна с ръка, за да покаже, че това вече е минало.
— О… — обадих се, като истински майстор в поддържането на разговор.
Сара ме погледна внимателно. Очите й бяха отворени по-широко, отколкото допреди малко.
— Когато това приключи, трябваше да започна живота си отначало. От самото начало — поясни тя.
— Трудна задача — коментирах.
Тя сви рамене и отпи.
— Да.
— Повечето неща, които си струва да се правят, са трудни — доразвих мисълта си.
Тя ми се усмихна. Имаше високи скули, остра брадичка и лице със сърцевидна форма, създадено да се усмихва.
— Личен опит ли е това, Бърк?
Усмихнах се в знак на потвърждение, без да уточнявам, после я попитах:
— Тогава ли започна да се занимаваш с кюдо?
Бях откровено любопитен. Бойните изкуства може и да не са чисто мъжка работа, но все пак тренират основно мъже. Вярно, в някои изкуства като айкидо, а напоследък и кендо, има все повече жени, но като цяло опитните и посветили живота си на това жени са рядкост. А е жалко, защото от тях стават чудесни курсистки, а и учат по-бързо от мъжете. Най-опасният ми противник в джудото, срещу когото съм излизал, беше жена. Още помня мрачното удоволствие в очите й, когато едва не ме удуши — тогава още бях новак. Ямашита полага специални усилия да окуражи жените, с които се занимава, но те се броят на пръсти. И ето че пред очите ми беше една от малкото.