Докато слизах по стълбите, чух някакъв шум, отначало заглушен от група ококорени будистки монаси, които пееха монотонно в голямата зала на първия етаж. Колкото по-надолу слизахме, толкова по-слабо се чуваше песнопението и толкова по-ясно долавях познатите ми звуци от удар на нещо в нещо. Някъде там долу оръжия попадаха в целта си.
Японските стрелци често тренират, като стрелят по мишени с човешки ръст, отстоящи на около два метра. Тъпите звуци се дължаха на забиването на стрелите от упор в балите.
Колкото са хората, толкова са и пътищата.
Докато пътувахме в метрото от Бруклин, бях попитал Ямашита какво мисли за това. Аз например бях прекарал години, следвайки онова, което японците наричат до — път, начин. И пред погледа ми бе Ямашита, който бе вървял по собствен път още по-дълго и по-целеустремено. Но познавах и други хора, които се придържаха към своя път с не по-малка решителност. Кой беше прав?
Сенсей ме погледна спокойно, отворил очи малко по-широко от обикновено. Изражението му бе наистина особено, защото той обикновено гледа света през полузатворени клепачи, което, изглежда, му помага да се съсредоточава.
— Отличен въпрос, професоре. И ще отговоря, но не сега.
— А кога, сенсей?
Той ме погледна.
— Когато умра, естествено. — Поусмихна се и продължи: — Ти ме питаш нещо, което би попитал всеки интелигентен и честен човек: „Как да избера Пътя в този необятен свят?“ Всички ние правим избор с надеждата, че не бъркаме. Само че не е възможно да сме сигурни. Лично аз подозирам, че всички верни пътища водят до едно и също място. — Изглежда, видя разочарованието върху лицето ми, защото ме докосна по ръката. — Някои Пътища са по-преки от други. Някои те водят през непознат терен. В различни моменти ние сме различно чувствителни към възможностите на различните пътища. Точно това се надявам да ти се случи с Ринпоче. — Скептицизмът на лицето ми го накара да вдигне предупредително пръст. — Не се затваряй за нещата. Този път, онзи път… Аз мисля, че е важна целта.
В думите му безспорно имаше мъдрост, но аз имах по-практичен подход към нещата. Попитах го за кюдо. Той ми отговори, като направи сравнение с нашата дисциплина, и в тона му имаше несъмнена пристрастност. В крайна сметка и той беше човек. Бойните изкуства имат общ произход, но са се развили до съвременните си форми по различен начин. Школата на Ямашита имаше корени във времена, когато естетиката и функционалността не са били смятани за неразделни. Философията на кюдо бе различна. Ямашита ценеше не само формата на своето изкуство, а и неговата приложимост.
— Номерът, Бърк, в крайна сметка — прошепна ми той — не е да изглеждаш като воин. А да си воин. Ще се убедиш, че кюдо е… по-различно.
Посрещна ни Сара Клайн.
— Здрасти — казах. За човек с моята начетеност способностите ми да водя разговор са отчайващи.
Но тя не обърна внимание на това.
— И на теб „здрасти“. — И леко докосна одрасканата ми буза. Загрижеността й бе искрена. — Какво е станало?
Махнах с ръка, обясних с две думи, че съм се блъснал във велосипедист, и дори се засмях, за да покажа, че не се е случило нищо сериозно. После спряхме да говорим, просто се гледахме.
Сара беше много спретната в екипа си — черна хакама с бяло тренировъчно горнище. Красивата й черна коса танцуваше по раменете й и в един момент тя виновно се усмихна, осъзнала със закъснение, че стоим, без да говорим, а Ямашита ни чака. Поклони му се и ни представи на старшия инструктор.
— Здравейте — поздрави ни той и ни се поклони. — Сара каза, че може да се отбиете. Винаги е удоволствие, когато идват да гледат хора от другите изкуства. — Намигнах на Сара и се съсредоточих върху думите на сенсея по кюдо. — Учителят на Сара посочи онова, което ставаше зад гърба му.
— В момента няколко ученици загряват и проверяват оборудването. Нищо особено. „Дарма център“ ни спонсорира, а аз залагам на медитативните аспекти на стрелбата с лък. Тази вечер очакваме да ни посети Чангпа Ринпоче — той направи много, за да наложи в Центъра обучението по кюдо. Освен обичайните неща ще можете да видите и стрелба по мишена на голямо разстояние.
Огледах се.
— Нали чакаме Ринпоче?
— О, той ще дойде — обеща Сара. — Просто в момента има среща в другия край на града, в друг будистки център. Е… аз трябва да се приготвя. — Усмихна ни се и помаха за довиждане с пръсти, след което двамата с инструктора се обърнаха и тръгнаха към стрелбището. Проследих я с поглед — беше ми приятно да я гледам. Беше заразително жизнена. Беше жена и несъмнено ми въздействаше именно като жена, но имаше и нещо повече от тази проста алхимия. Когато гледах Сара Клайн, виждах пред себе си човек, постигнал хармонията. А това бе толкова рядко. Част от онова, което искаме от Пътя, е да постигнем по-истински израз на вътрешната ни същност. Удоволствие е да видиш човек, който го е постигнал.