— Всички ние се обучаваме при различни майстори. И ги уважаваме. Така е редно. Но трябва да гледаме без предубеждение на новите неща. Новите пътища. Всички вие притежавате физическите качества да бъдете добри ученици — продължи моят учител. — Но се изисква още нещо… — Сенсей говореше на групата, но за момент се обърна към мен и ме изгледа внимателно. — Тук има нужда от нюнаншин. Знаете ли какво е това?
Слушателите му поклатиха отрицателно глави.
Ямашита ме погледна.
— Професоре?…
— Меко сърце — отговорих и въздъхнах наум. — Възприемчивост на съзнанието и душата към инструкциите.
— Именно — потвърди Ямашита. — Да си ученик не означава само да можеш да учиш. Означава и да имаш желание да го правиш. И да прилагаш урока, колкото и да е труден.
— Хай — съгласих се.
Когато се прибрах, на телефона беше записано съобщение от брат ми.
Обадих му се и попитах:
— Какво има? Разбра ли се кой е онзи великан и научи ли нещо за колата, с която е избягал?
Чувах като фон крясъците на децата му. Беше късно и несъмнено в момента се водеше задължителната борба по вкарването им в леглата.
— Работя по въпроса — изсумтя той. — Какво ще правиш утре?
— Ами… ще работя — отговорих аз. Краткият ми отпуск беше свършил.
— Кажи им, че си болен. И без това е петък. Напипахме нещо.
Див детски вой заглуши думите му. После воят позатихна и по звуците в слушалката разбрах, че жена му Дирдри се е впуснала в преследване.
— Проверихме всичко в работата на Сакура — възползва се от краткото затишие Мики, за да ми обясни. — Проследихме всяка възможност да открием някаква връзка между калиграфията и убийството.
— Аха! — казах. — И все още смяташ, че такава връзка няма?
— Ще се разбере с времето — каза той, без да се обвързва с конкретен отговор. — Но се опитахме да проучим последните контакти на Сакура, за видим дали около тях няма да изскочи нещо интересно…
— И? — подканих го аз.
— Имало е няколко телефонни обаждания от студент в Нюйоркския университет. Кореец от Куинс, казва се Ким. Стори ни се малко нетипичен за клиентелата на Сакура. Заловихме се с него, макар да ни отне известно време… — Той подсмръкна.
— Студентите са трудно уловими — коментирах.
— Както и да е. Та той решава, че е голям разследващ репортер. Според приятелите му имал някакъв таен проект. Разследва и… нали се сещаш: досажда до смърт на хората.
— И какво е искал от Сакура?
— Когато научихме името му и някои подробности, секретарките си спомниха това-онова. Искал е Сакура да погледне като специалист нещо, което притежавал. По време нещата съвпадат.
— Любопитно — казах. — И каза ли ви хлапакът какво е искал да погледне Сакура? И защо?
— Малко е трудно да разберем това — изхъмка Мики. — Хлапето не е от разговорливите.
— Така ли? И защо?
— Защото е в моргата.
13.
Взиране
Има култури, които вярват, че очите могат да излъчват невидима сила. Това отива по-далеч от идеята, че те са прозорец към душата. Очите са един вид врати: те пускат нещата вътре, но и позволяват някои неща да излязат навън.
Полицаите са особено чувствителни към израженията, движенията на очите и играта на мускулите около челюстта. Наблюдават ви, докато говорите. Вие, разбира се, контролирате думите си, но понякога друг вид енергия се измъква навън по друг начин и запълва мълчанието между думите със смисъл.
Очите, които видях на снимката, която ми показа Мики, бяха скрити зад плоска матова повърхност, която отразяваше светкавицата на фотоапарата. Два кладенеца тъмнина, вкопани в плътта на жертвата. Човек изпитваше желание да свали онова, което покриваше главата на мъжа, макар това да бе само снимка. Само че страхът какво ще намери от другата страна бе съвсем реален.
Това малко приключение щеше да остане за патолога.
На следващата сутрин се видях с Мики и Арт. Денят бе започнал с обичайните гледки и звуци. Бях взел метрото до болницата „Ямайка“ за срещата с тях, понеже студентът от Нюйоркския университет бе намерен в Куинс.
Изпитвах сюрреалистично чувство да вървя из метростанцията в Лонг Айланд — беше като ежедневното ми пътуване от Бруклин до университета в Лонг Айланд, но този път отивах на съвсем друго място. Чувах познатите ми гъгниви съобщения от високоговорителите по пероните и наблюдавах как пътуващите се вмъкват в последната частица от секундата през вече затварящите се врати на вагоните. Усещах във въздуха мириса на мръсотия и метални стружки, озона на електричеството и тежката тъмна, задушаваща миризма на грес.