Детективите не бяха впечатлени. Бяха виждали и по-дебели досиета, тъжни списъци на дребни провинения, а между редовете — подозрения в тежки престъпления.
— Той е с габаритите на фризер — продължи Рот, разрови се из някакво чекмедже и извади албум със снимки. — Маниак на тема кунгфу и… а, ето го и него… — И тя обърна албума към нас, така че да го видим по-добре. От снимката гневно ни гледаше с тесните си очи Хан: останалата част от лицето му беше като застинала маска. Разграфената за измерване на височината стена зад гърба му показваше, че е около метър и деветдесет. Нямах нужда от това — бях го видял да ме гледа, докато лежах по гръб под дъжда в глухата уличка.
Мики забеляза изражението ми.
— Какво има?
— Това е същият тип, който ме нападна край „Дарма център“.
— Сигурен ли си, Конър?
— О, да — същият е.
— Едър пич — тихо констатира Арт.
— Защо ли е напуснал територията си? — замислено каза Мики.
— Защо следи тибетските монаси из града? — разширих въпроса му.
Рот изглеждаше объркана.
— Бяха го прибрали на север — каза тя. — Излежа известно време, после пак се покри… е, на улицата де. От доста време не можем да го обвиним в нищо. — Погледна лицето ми. — Той ли ти направи това? — Кимнах. — Носи се слухът, че вече се занимава с по-големи и по-добре платени неща. Наемат го заради физиката му.
— Да де. — Арт кимна мъдро. — Бияч с амбиции.
— И преследва американската мечта насред Ню Йорк — уточни Мики.
Но Рот не допусна да бъде отклонена от темата. Продължаваше да ме гледа.
— Измъкнал си му се? Благодари се на съдбата. Защото той обича онова, с което се занимава. — Тя с неудоволствие погледна купчината документация пред себе си. — Вижте, момчета, дадох ви онова, с което разполагам. Хан е животно и никак не ми е приятно, че отново шета по улиците. Но на пръв поглед убийството на Сакура не изглежда като работа на Призраците. Що се отнася до онова момче в депото… — Тя пак сви рамене и от това блузката й се раздвижи по необичаен начин, защото значката опъваше материята надолу.
— Бихме искали да приберем Хан за разпит — замечтано призна Арт. — Може да го накараме да плати лейкопласта на Конър. Някаква идея как да стане? Ще ни свърши работа дори стар адрес.
Рот ги изгледа с тъжния си и въпреки това твърд поглед.
— Говорим за хлапета. Вие двамата имате ли деца? — Те кимнаха. — Тийнейджъри? — Отрицателно завъртане на глави. — Аз пък имам три. И дори аз самата не мога да знам винаги къде са и какво правят. Добавете към проблема и колко популярно е напоследък да си член на банда. Това е като тайно общество, създадено да държи тези като нас настрани, колкото може по-далеч. А Хан, ако се е върнал, бъдете сигурни, не иска да го намерят. Ще трябва да раздрусате някои дървета доста силно, за да изпадне нещо.
— Последните й думи прозвучаха някак вяло, сякаш говореше по задължение. После въздъхна и написа нещо на едно малко жълто листче. — Това е последният известен адрес на Хан.
— Благодаря, Рот.
— Не възлагайте големи надежди. Всяка банда е затворен свят. Много специален и много особен. А азиатските са още по-лоши. Много е възможно изобщо да не го надушите.
Беше ред на Мики да свие рамене.
— Е, все пак длъжни сме да опитаме.
— Познаваш ли в местния участък човек, към когото да се обърнем? — попита Арт.
Познаваше. И дори се съгласи да им изпрати копия на материалите, с които разполагаше за Уличните призраци и Хан. Накрая Мики и Арт я оставиха на мира — полузатрупана с документация възпълна жена.
Когато седнахме в колата, Арт веднага позвъни по мобилния си телефон на местния детектив в участъка:
— Кюзик, продължаваш ли да измъчваш секретарките на Сакура с разглеждане на снимки на страшни типове, които евентуално да разпознаят?
Изслуша отговора и кимна.
— Кажи му за Хан — прошепна Мики.
Арт отдалечи телефона от ухото си и изръмжа:
— Ще ме оставиш ли най-после на мира? — И отново залепи телефона до ухото си. — Кюзик? Запиши си сигнатурата на този фотоалбум… — И му я продиктува. — Покажи им тази снимка и да видим какво ще кажат.
Натисна бутона и прекъсна разговора. Двамата се изгледаха.
— Интересно — каза Мики.
— Животът е пълен с изненади — отговори партньорът му.
Открихме препоръчания ни от Рот полицай — казваше се Уейлън, работеше в 109-и участък и патрулираше по улиците на Куинс в издирване на Хан. Части от парковия център Флашинг постепенно се бяха превърнали в кипящо от живот средоточие на японската и корейската общност. Улиците бяха осеяни с малки магазинчета, чиито надписи с японски йероглифи или на по-ъгловатото фонетично корейско писмо, известно като хан-гул, недвусмислено подсказваха, че си пришълец в друг свят.