— И убиецът е тръгнал по следите му — казвам аз.
— Възможно е — съгласява се Арт.
— Кое е второто, Мики? — напомням на брат ми.
Той ме поглежда лукаво, после поглежда Арт.
— Искаш ли да му кажеш?
— Той ти е брат.
— Сигурен ли си? Искам да кажа, не бих възразил, ако ти…
— Момчета! — спирам ги.
Мики свива рамене.
— Много е просто. В известен смисъл. Ако нашият човек е Хан и ако секретарките в офиса на Сакура го идентифицират, тогава защо ще се навърта около тибетците? Защото се интересува от нещо повече от информацията, която е имал Сакура. Той иска тази информация, няма спор… Но тя е само част от загадката.
— Не схващам — казвам аз.
— Не се притеснявай, Конър — съчувствено ми казва Арт. — Ако тази работа беше лесна, всеки щеше да може да я върши.
14.
Загадката
Секретарките на Сакура идентифицираха Хан на снимката, която ни бе показала Рот, в резултат на което полицаите започнаха да го издирват официално. Имаше някакви надежди, че от мястото на престъплението са снети някакви полезни пръстови отпечатъци, но брат ми не беше особено оптимистичен. В основата на скептицизма му беше професионалният му опит. Все пак в събота сутринта той ми се обади, за да ми съобщи, че онова, което чакахме от Джорджия, е пристигнало и че може би трябва да се опитаме да открием нещо в него.
Седях на стълбището пред апартамента си и чаках брат ми да мине и да ме вземе. Небето просветляваше и през тънката облачна покривка се опитваше да пробие слаба синева. По някое време можеше да видим дори и слънце, но толкова рано сутринта улицата все още беше в сенки, а стъпалата бяха студени и влажни след нощта. От време на време пред мен минаваше по някой съсед в компанията на куче. Спокойно начало на поредния ден. Не се изненадах, когато брат ми закова със скърцане на спирачки пред мен — бях го чул да ускорява още на завоя към моята улица. Мисля, че е жертва на прекалено много гледани епизоди на „Коджак“ като дете.
Дрехите на Мики бяха смачкани като на човек, който не си е лягал. Настроението му хармонираше на външния му вид. Той потегли, преди да успея да затворя вратата.
— Добро утро — казах.
Отговорът бе неопределено изсумтяване. Профучахме до първата пряка и излязохме на булеварда. Мики паркира до една кола пред първата срещната закусвалня и изскочи без обяснения, като остави двигателя да работи, а вратата — отворена. Върна се с две високи пластмасови чаши кафе.
— Ха! — направих се на изненадан. — Без задължителните за всяко ченге понички?
Мики ме изгледа гневно. Лявото му око беше кървясало.
Понесохме се по улицата и дори успяхме да пресечем повечето кръстовища на зелено. Накрая излязохме на магистралата. Трафикът беше точно като за уикенд. Седях отпуснат и отпивах от кафето си, като наблюдавах градския пейзаж, през който се носехме, и четях рекламните табла. На моста за Манхатън погледнах надолу към коритото на Ист Ривър. Водата беше тъмна и изглеждаше гъста. Първата работа на въображението ми бе да извика в съзнанието ми образа на… „неща“, които се носеха по течението под повърхността. Номерът в общуването с брат ми е, че трябва да знаеш кога да го разпитваш и кога не. Прецених, че сам ще проговори, когато е готов и в настроение за това.
Бяха разбили живота на Ходингтън на грижливо подредени фрагменти, сякаш подредеността бе някаква реакция на хаоса на неговия край. Заседателната маса в залата, в която ме въведе Мики, бе изцяло скрита под ксерокопия на различни документи. Арт вече беше дошъл и за разлика от брат ми, изглеждаше свежо розов и съвсем буден. Хвърли къс поглед на Мики и без подкана започна да ми обяснява:
— Понеже не бяхме сигурни какво точно ни е необходимо, поискахме копия на всичко от работата му и сцената на местопрестъплението. По-добре да се презастраховаме, отколкото…
Кимнах, че разбирам, но си помислих, че лейтенантът им ще позеленее, като види сметката от „Федекс“. Това не беше мой проблем, разбира се, така че се залових за работа.
Събирането в едно на документацията по тежки престъпления създава привиден порядък. Докладите грижливо се подреждат в папки. Съставят се списъци и каталози, картотекира се снимков материал. Но колкото повече се вглеждаш, толкова по-очевиден става хаосът на събитието. Внезапността на смъртта нахлува като мощна буря и разпръсва парчетата на човека по четирите посоки на света. Остават само пепелта и мъртвите фрагменти на един живот.