— Опитал е да се свърже с номера, започващ с код 212, — няколко пъти, след което идва около ден без никакви разговори. И след това е убит. — Разрових купчината хартия пред мен и извадих нещо.
— Интервалът отговаря на дните, преди тези снимки да бъдат проявени — казах.
— Сега разбираш ли? — попита Мики.
— Разбира се. Ходингтън е получил нещо, изпратено му от Сакура. В пратката може да е имало нещо необичайно. Това обяснява първото обаждане. После виждаме няколко трескави опита да се свърже със Сакура.
— Който обаче вече е бил мъртъв — вметна брат ми.
— Тогава Ходингтън предприема пътуване за няколко дни. Връща се… — Нямаше смисъл да продължавам.
— И идва ред на най-голямото му пътуване — завърши Арт. Изгледа ме с извити вежди. — Така мисля аз. Някои от тези неща могат да се проверят. Да видим дали ще разберем къде е отишъл, преди да го убият.
— Не е зле — съгласих се. — Остава ни само да свържем всичко това с Хан, нали? — Погледнах брат ми, който мрачно местеше доклади по плота на масата, но той не ми отговори.
— Така ли е? — настоях.
— Значи не си говорил с него по пътя, Мик — каза Арт.
Погледнах единия, после другия.
— Какво?
Мики въздъхна.
— Има усложнение.
С брат ми имахме един съученик, Чарли Уилкокс. Беше жилав, с непокорен рус перчем и избухлив нрав. Чарли бе във всички списъци на кварталните полицаи и те не пропускаха повод да го задържат за разпит, смяташе се за проклятието на монахините от католическото основно училище и представляваше още по-сериозна заплаха в гимназията. Семейството му бе известно на всички, заради простичкия факт, че бе народило четиринайсет деца. Леглата в дома им обаче бяха тринайсет, което на свой ред означаваше, че времето за лягане през детството на Чарли е било нагледно обучение по дарвинизъм.
Той бе постигнал мимолетна слава и в действителност дори бе предизвикал у някои съчувствие през едно лято, когато катастрофа с кола го бе изхвърлила през предното стъкло на един форд, в резултат на което двете му уши бяха отрязани. Няколко операции и доста месеци по-късно Чарли се бе появил с леко променен външен вид и съвсем различно поведение.
Аз бях загубил следите му, но не и брат ми. Чарли беше успял да завърши колеж и колкото и да бе невероятно, беше започнал кариера във ФБР.
Засмях се:
— Сигурно си правиш майтап.
Брат ми обаче поклати глава. Вече пътувахме обратно към Бруклин.
— Без майтап. В действителност работи в отдела за контраразузнаване, тук в града.
Самата мисъл, че не кой да е, а точно Чарли, е въоръжен и има нещо общо с разузнаването, беше обезпокоителна. Но не изразих тревогите си на глас.
— И какво общо има той с нашия малък проблем?
— Пуснахме в системата регистрационния номер, който ни даде. Нали се сещаш, когато те е нападнал Хан — каза Арт. — И получихме интересен резултат.
— „Интересен“?! Да ти имам начина на изразяване — избухна Мики.
— Номерът е дипломатически — побърза да продължи Арт. Усещаше, че партньорът му започва да кипва, и побърза да изпревари експлозията.
— Дипломатически имунитет — сетих се и разбрах защо Мики е ядосан. Но грешах.
Арт махна с ръка.
— По-деликатно е и от това, Конър. Федералните ни посъветваха да не си пъхаме носа в тази работа.
Десният завой на Мики се получи доста остър. С Арт вече му бяхме свикнали на номерата и се наклонихме накъдето трябва, докато гумите свиреха.
— Шибаните федерални — изсумтя Мики.
— И какво означава това? — настоях да разбера.
Брат ми въздъхна. Прозвуча като изпускане на въздух от вентил под високо налягане.
— Някъде някой върти някаква игра и в нея е замесен онзи, който е карал колата.
— Установихте ли кой е бил?
— Не — отговори Арт, — но разполагаме със следващото най-добро нещо.
— По-точно?
— Кой би могъл да е — каза Мики и за пръв път през деня изглеждаше удовлетворен.
Накрая паркирахме на Пето авеню във Форт Хамилтън. Там е доста луксозно, къщите гледат към водата, а малките ресторантчета са толкова много, че се чудиш в кое да влезеш. Денят се развиваше в посока на слънчев и дърветата по тротоарите се бяха раззеленили с нови листа. Уикендът беше изкарал на улиците юпита със съпругите им — бутаха безумно скъпи детски колички. Белокос мъж с много по-млада от него жена буташе своята и на лицето му бе застинала усмивка, която не можеше да скрие собственото му смайване.