Ямашита наведе масивното си тяло, взе ръкавиците ми и ги огледа.
— Важното в това упражнение е стресът, който създава, и как ти реагираш на него. Как запазваш… — той помисли в търсене на подходящата дума — присъствие на духа. Това е важно. Сега предстои да се изправиш срещу ученик, когото Аса намира за перспективен. И… ще видим. — Сложи ръкавиците ми на пода и внимателно постави шлема върху тях.
— Кой е подложен на изпитание, той или аз? — поинтересувах се.
Той бавно обърна лице към мен.
— Достатъчно е, че ще има изпитание. Не съм казвал за кого… — Гласът му беше студен и подсказваше, че въпросът е приключен.
Не знам дали забеляза раздразнението ми, но след малко кимна, сякаш в отговор на вътрешна дискусия, протекла скрито от погледа ми.
— Аз мисля, че това, което ти предстои, ще те научи на някои важни неща. Но помни — той вдигна дебелия си пръст, — ако говорим за чисти кендо ваза, с други думи, технически умения и нищо повече, твоят противник със сигурност ще те превъзхожда. — Поех дъх, за да кажа нещо, но той посегна към мен. За миг помислих, че ще ме докосне, което щеше да е крайно необичайно от негова страна. Той обаче спря, сякаш под влияние на тревожна мисъл. Гледахме се мълчаливо. После с видимо усилие продължи: — Внимавай, Бърк. Мъжът, срещу когото ще се изправиш, е специализирал години в тази тясна област на уменията с меч. Той ще е по-бърз. И по-прецизен. — Ямашита извърна глава, за да огледа учениците около нас. Но не мисля, че гледаше някого конкретно. — Ти трябва да преминеш отвъд концентрацията върху техниката. Да стигнеш там, където нещата опират до сърцето, Бърк. Запази духа си силен. И отворен за различни неща… И ако не можеш да надделееш чрез кендо техника, трябва да използваш онова, което знаеш.
Изсумтях в смисъл, че разбирам. Учителят ми ме погледна:
— Разбирането е тук — каза той настойчиво и се плесна по корема. — Помисли: всяко изкуство специализира в нещо. Което на свой ред означава, че пренебрегва нещо друго. Това е като шикаку.
Шикаку. Ъгълът на смъртта. Отзад и леко встрани на противника. Извън полезрението му. Сляпото петно. И — за боеца — ъгълът на смъртта. Озовеш ли се там, победата е сигурна.
Повикване от другата страна на залата ни съобщи, че започва последният двубой. Ямашита ме погледна още веднъж — безизразен поглед, в който отсъстваше всякакво окуражаване, после стана и се отдалечи, сякаш беше дим. Беше като идол с мъртви очи, изискващ преклонение, но даващ в замяна скъпернически малко.
Дори това усещане да ми бе познато, то бе без значение. Потиснах го, изтласках го от съзнанието си и прегледах пристягащите бронята ми възли. Сложих си шлема и нахлузих ръкавиците. Взех меча и с решителна крачка тръгнах напред.
Наистина нямах никакво време за мислене. Парирах, отбягвах, контрирах и се стараех да държа центъра. Но беше трудно. Учителят ми се бе оказал прав. Противникът ми бе стигнал далеч в овладяването на това изкуство. Атакуваше неуморно, търсеше пролука и непрестанно опитваше да нанесе решителния удар. Използваше малките, но резки движения, измислени, за да се печелят точки в кендо. Изпълняваше ги мълниеносно и усилието да ги отбягвам ме накара да се изпотя още повече — макар да смятах, че е невъзможно.
И не спираше да ме притиска. Усещах го. Това ли бе нещото, което Ямашита бе искал да почувствам? Лъжливите атаки бяха замислени да ме накарат да загубя за момент бдителността си, да наруша за миг правилната стойка. Използвах меча, за да парирам нападите му, и търсех издаващите признаци на подготвяна атака.
Всички без изключение излъчват поне част от намеренията си, преди да ви атакуват. Но колкото по-добър е противникът, толкова по-незабележимо е това. При новаците подготовката на атака се забелязва по наклона на главата, по лекото изтегляне назад, сякаш с цел засилване. Върхът на меча леко се накланя. Но при този човек нямаше нищо такова. Можех да го заявя със сигурност. Единственото, което определено се усещаше, бе засилване на натиска.
Поредната му атака не бе рязка — по-скоро последва предишния му удар плавно с увеличена скорост: компресирана комбинация от сила и решимост. Леко вдигнах ръце, за да я предотвратя. Не бе съзнателно. Но сякаш имаше невидима връзка между неговия меч и моя: с издигане на неговия се издигаше и моят. По тази причина ударът му се оказа не толкова успешен: парирах и дървените ни мечове изтракаха. И тогава той внезапно натисна меча си надолу върху моя. Ходът бе изненадващ и ме хвана неподготвен. Върхът на меча му леко се завъртя и в мига, в който остриетата ни се изправиха в хоризонтално положение, той разкъса захвата ми. Мечът излетя от ръцете ми. Бях невъоръжен и оставен на благоволението му.