— Ще отида да наблюдавам учениците на Кита. За да видя с очите си дали изкуството, с което Старк толкова се гордее, заслужава някакво внимание. — Но го каза уклончиво, сякаш криеше истинските си мотиви.
Погледнах го. Всеки друг би навел глава под силата на скептичния му поглед. Накрая той затвори очи.
— Може би изкуството им е само дим. Но там има нещо, което трябва да се види. Не бива да сме предубедени, професоре.
— Не мен ми се струва загуба на време — казах тихо.
— Онова, което очакваме да видим, и онова, което е пред очите ни, са две различни неща — сгълча ме Ямашита. — Така е с хората, така е и с другите неща. Помисли върху това, Бърк.
Както винаги в общуването с Ямашита, коментарът му не изясни веднага нищо.
Подмамих Сара Клайн да напуснем Манхатън и тази вечер да се запилеем из пустошта на Бруклин. Имаше едно японско заведение, което пазех само за специални случаи — кедрови колони и варосани стени. Сервитьорките често бяха филипинки в кимона, но готвачът си беше истински японец и сервираха убийствено големи бутилки бира „Кирин“. Добавиш ли и Сара в комбинацията, тя ставаше наистина превъзходна.
Сигурен съм, че я впечатлих с уменията си по време на вечерята. Взех без колебание дървените пръчици, известни като хаши, ловко подбрах една гьоза от платото и я сложих в чинията й. Естетиката на японската вечеря включва обкръжаващата среда, чашите и чиниите, дори приборите за хранене. Като отстъпка пред кръглоочковците се предлагаха вилици и ножове. Но традиционният японец се отвращава от тях. Той предпочита дървени хаши. За японеца металните „инструменти“ на западняка са връх на недодялаността — той гледа на тях по-скоро като на инвентар за операция, отколкото като на нещо подходящо за цивилизовано хранене.
Когато оставих кнедлата в чинията й, тя повдигна вежда.
— Виждам, че си го правил и преди.
Бях натопил моята кнедла в соса и я бях лапнал, така че ми трябваше известно време, преди да мога да отговоря. Кимнах и преглътнах.
— Едно от страничните предимства да прекараш младостта си покрай бойните изкуства е, че често ядеш японска храна.
Сара извади своите хаши от салфетката, в която бяха сложени като в джоб, и поекспериментира с тях. Справяше се доста прилично.
— И какви са другите? — попита ме.
— Ами… — започнах, — те са добре известните: отекли колена, мазоли по краката…
— Което май не те е изплашило — усмихна се тя.
Усмихнах се в отговор с известна горчивина. Хвърлих крадешком поглед към платото, за да преценя колко гьоза бих могъл да изям, без да изглеждам като прасе.
— Това е характерна черта на американците от ирландски произход — казах й. — Упорити сме. Заловим ли се за нещо, нямаме спиране.
Сара отпи от виното си и ме погледна. Ръцете й бяха тънки и грациозни, а ноктите — грижливо оформени. Беше елегантна жена.
— Обзалагам се, че има нещо повече от това — каза тя. — Ти пишеш за бойните изкуства. Изучаваш ги. Те заемат съществена част от живота ти… — Остави изречението недовършено. Явно очакваше да кажа нещо по-конкретно.
— Различните хора намират в бойните изкуства различни неща — казах накрая. — Компетентност. Контрол. Баланс. Принадлежност…
— Нещо като специализиран клуб — каза Сара и поклати удивено глава. — Или семейство…
— Така е — отговорих. — Хората, които се задържат, вероятно са привлечени от цяло съзвездие причини. Физическият аспект е важен…
— По-скоро пристрастяващ — поправи ме тя. — По себе си знам, че пропусна ли тренировка по кюдо, след това съм извън релси поне няколко дни.
— Разбрах, че съм се хванал с тренировките сериозно, когато се улових, че отивам на тях дори когато съм болен. И нещо повече — когато установих, че от тях се оправям. — Видях, че ме гледа объркано. — Е — довърших, — най-малкото се чувствам прекрасно, когато свърша.
— Но не е само физическата страна, нали, Бърк? — с надежда ме попита тя.
— Не — трябваше да призная, — не е само това. Ти може би почти позна, когато спомена за семейството и принадлежността.
— Това важно ли е за теб?
Свих рамене.
— Аз идвам от голямо семейство, така че принадлежността към нещо такова при мен е вродена.
— Принадлежност и одобрение — подчерта тя.