Погледнах я. Лицето й бе открито и спокойно. Дори да бе почувствала колко нежна струнка е докоснала, тя с нищо не го показа.
— В голямото семейство — пак свих рамене, — човек се научава да постъпва така, че да го забележат.
— Обзалагам се, че същото е и в колежа — отбеляза тя. Опря лакът на масата и сложи брадичка на ръката си. Очите й бяха широко отворени и ясни. Чакаше.
Донесоха ни супа мисо и докато се хранехме, й разказах колко странен може да е животът в един университет. Колко трудно е да бъдеш приет в него. Външните хора често са изненадани. Те, предполагам, си фантазират, че зад тухлените стени и бръшляна обитават очилати зубъри, които ходят на групи, потънали в дълбоки мисли.
Много от колегите ми наистина са сбъркани хора, но в по-дълбок смисъл. В някои моменти ми е минавало през ума, че висшето образование може да е лошо нещо. При много хора ефектът от това да знаеш много неща за различни страни на живота се свежда до това, че те са безпомощни да изберат с някаква увереност житейски път за себе си. Това ги прави разсеяни и чешити. Така че моят образ за академично заведение е място, пълно с невероятно умни и неуверени хора. Да, те носят очила с дебели рамки. И са неспособни на нормална комуникация. Разсеяни са и се озлобяват, когато нещо ги възбуди. В „Дориан“ зубърите са с изпилени зъби, като канибалите.
Сара ме слушаше, отворила очи още по-широко.
— Това сигурно те кара да отиваш в дожото с облекчение.
— Да, има нещо такова. Но продължава до момента, в който с теб се залавя Ямашита.
Щом споменах името му лицето й засия.
— Мисля, че за първи път срещам човек като него. — Поспря за миг и побърза да добави: — Окей, може би с изключение на Чангпа Ринпоче. Интересно е, че се познават отпреди да дойдат в Ню Йорк.
— Сенсей е забележителен мъж — казах аз. — Неизчерпаем извор на изненади. — Изглежда, и на моето лице се бе появило нещо, макар да нямах представа какво точно.
— Ти си със смесени чувства — констатира тя. — Държиш на него във висша степен, но има също и напрежение, нали?
Бутнах супата си встрани.
— Двамата с него сме преживели… много.
— Предполагам. Чангпа Ринпоче има възможно най-високо мнение за твоя учител. Освен това казва, че самопознанието не се постига леко.
Беше истина, но на мен ми бе втръснало да я чувам. Сара, изглежда, почувства това и отпи от виното си във внезапно настъпилата неловка тишина. Остави чашата си, посегна с нейните хаши и деликатно постави последната гьоза в моята чиния. Направи го с върховна концентрация и дори показа връхчето на розовия си език. После каза:
— Добрите неща отиват при онзи, който умее да чака.
Усмихнах се и тя също ми се усмихна.
— Харесва ли ти да работиш за Ямашита? — попитах, за да отклоня разговора от мен. Знаех, че моят сенсей я бе взел под крилото си и работеше върху идеята да въведе елементи от стрелбата с лък в изпълнената с повече настървеност работа с меча.
Донесоха ни аперитивите. Паузата й даде възможност да помисли.
— Той е забележителен — каза тя накрая. — Мислиш си, че най-сетне си овладял нещо както следва, но той „обелва кората“ и ти показва нещо друго. Нещо съвсем различно…
Усмихнах се печално и кимнах.
— При Ямашита винаги има нещо ново за научаване. Но — продължих, — той има склонността да разкрива нещата по свой график, не по твоя.
— Така че се научаваш да си търпелив?
Замислих се и за момент сякаш се озовах отново в дожото с моя учител, когато гледахме свитъците.
— Понякога ме подлудява — признах. — Но понякога… понякога зърваш нещо и… — Млъкнах. Сара се усмихна и ме потупа по ръката.
В един момент заговорихме за разследването на убийствата.
— И какво мислиш става? — попита тя. — Искам да кажа… ако имаш право да споделиш нещо с мен.
Махнах с ръка на деликатността й.
— Имам нужда да говоря с някой за това. Непрестанно се оказвам в задънена улица, когато се замисля за мотива. Брат ми, нали е детектив, има склонност да отдава предпочитание на по-очевидните неща. Според него става дума за лично отмъщение или по някакъв начин са намесени пари…
— Коренът на всяко зло — вметна Сара.
— Нечестната печалба — съгласих се аз. — Но досега не са намерили никакво потвърждение.
— Възможно ли е да е ценно?
— Не мислим така. Сакура, изглежда, го е изпратил за второ мнение на Ходингтън…
— Втората жертва?