Кимнах.
— Да. Но пратката не е била застрахована, както би постъпил човек, ако ставаше дума за нещо ценно.
— Ценността е относително понятие — каза Сара. — Наистина. Виж например какво правите с Ямашита. От чисто финансова гледна точка това си е прахосване на време. — Поех въздух, за да възразя, но тя вдигна ръка, за да ме спре. — Знам, знам, просто се опитвам да подчертая същността. — Отпуснах се и тя продължи: — Това е ценно за теб по различни причини. — Кимнах. — Може би същото е валидно и с калиграфията, която е била у Сакура.
— Точно това се опитвам да разбера — казах. — Знам, че в азиатската култура написаното слово има огромно значение. Това отчасти е резултат от усилието, което се изисква, за да се овладее нефонетичната система. Трябва да запомниш двайсетина хиляди йероглифа, за да си грамотен. Да не говорим за естетическото измерение, което се приписва на ръкописните документи.
— Но не е това, нали? — Сара явно бе умен човек.
— Не е — признах. — Сакура се е натъкнал на нещо в онова, което е изследвал — нещо, което не му се е сторило наред, и е потърсил съвета на Ходингтън. От извлечението за проведените телефонни разговори поне за мен е очевидно, че двамата са говорили. Но нямам представа какво е било пред очите им и защо то е важно за някой. Бедата е, че няма много хора, разговаряли с Ходингтън точно преди да бъде убит.
Разказах й за пресяването на документите. За снимките, направени през последните му дни.
— От онова, което ми разказа за фона на снимките, изглежда, става дума за някакъв стрелкови рубеж. Бих искала да ги видя, ако е възможно — предложи тя.
Което стана повод да се озовем в апартамента ми.
Мики ми бе дал някои копия, изпратени от Джорджия, които исках да изуча по-подробно. Бях ги разпръснал върху голямата си изподраскана маса, с която се бях снабдил, когато в „Дориан“ бяха решили да преобзаведат читалните. Бях започнал с изброяването им в списък, но не бях стигнал доникъде. Мики бе отказал да ми копира доклада от огледа на местопрестъплението, но бе получил негативите от снимките на Ходингтън и се бе съгласил да извадят копия и за мен.
— Ето. — Подадох ги на Сара.
Тя бързо ги прегледа, кимаше уверено.
— Това е матоба — стрелбище за кюдо.
— Не можех да съм сигурен — казах.
Сара поклати глава.
— Така е. Добрите дожо имат такива стрелбища на открито. Виж… — Тя ми сочеше с тънкия си показалец важните места. — Зад мишената се вижда азучи — глиненият насип за спиране на стрелите. И погледни мишената на снимката… — Мишената беше кръгла и бяла и единственото нещо на нея бе червената точка в центъра. — Това е класическа хоши мато.
— Мишена-звезда?
— Да, така им казват. Другият вид, който се използва, е касуми мато — стандартната мишена с концентрични кръгове. Както и да е — върна се тя на темата, — тази снимка е направена под навеса на едно доста добро дожо за стрелба.
— Едва ли има много такива на юг — осмелих се да предположа.
— Не са много в цялата страна — каза тя. — Това би стеснило доста кръга, нали? — Отбелязах си това в бележника, докато тя разместваше снимките. — Всъщност поне един от тези хора ми изглежда познат… — Тя помисли малко. — Ох, защо книгата ми не е с мен…
— Каква книга?
Тя се усмихна.
— „Основи на кюдо“. Всеки ученик я има.
Отидох до лавицата и я извадих.
— Ето. — Подадох й я смутено.
Сара ме погледна изненадано.
— Да не обмисляш прехвърляне при нас, Бърк?
Свих рамене.
— Ами… видях колко важно е за теб и си помислих, че не е зле да науча нещо повече.
Сара взе книгата и ми се усмихна лукаво.
— Колко приятно.
Но вече бе съсредоточила вниманието си върху това, което ни вълнуваше. Изглежда, за стрелец като нея отклоняването от целта бе нещо недопустимо. Избра една от снимките, после започна да прелиства книгата.
— Ха! — възкликна след малко. — Не съм се заблудила, че това лице наистина ми е познато. — Обърна книгата към мен и видях снимка на стрелец, бял, трениращ под надзора на по-възрастен японец. — Ходингтън е познавал автора на тази книга.
— Робърт Маринаро? Не може да бъде — казах озадачено.
— Обществото на кюдоките е доста малко. Благодарение на тази книга Маринаро е добре известен. — Тя отгърна на вътрешната страна на задната обложка, където накратко се разказваше за автора. — Виждаш ли?
Бележката казваше, че в допълнение към умението си в боравене с японски лък Маринаро има диплома и като изтоковед. Получена в университета на Джорджия.