Погледнах въпросително Старк. Това ли беше човекът, който се изказваше скептично за моя сенсей? Каква бе тази промяна в него? Искаше да покаже на тези момчета, че при Ямашита е по-истинско? Старк сви рамене и се престори на невинен.
— Те изглеждат доста добри, Бърк. — И обхвана с жест наблюдаващата ни група. После присви очи и нещата започнаха да ми се изясняват. — А ти изглеждаш много уверен в своя стил. Защо не изпробваме кое какво е, а?
Изгледах го мълчаливо. Лицето му се беше втвърдило и в чертите му се бе настанила студенина, която виждах за пръв път. За част от секундата се запитах дали преценката на ламата за този човек е правилна. После се съсредоточих върху конкретния си проблем.
Няколко мисли се стрелнаха в главата ми. Едната бе, че би трябвало да предугадя това развитие. „Никога няма да мога да се оправдая пред него“. Но след тази мисъл веднага последва нова: „Обзалагам се, че е знаел. И въпреки това ме изпрати тук“.
Само че това ме накара да се зачудя. Какъв бе смисълът моят учител да иска да ме постави в ситуация, която е трябвало да усетя, че се развива? Какво беше това? Поредното завоалирано упражнение в реални условия? Или просто искаше да види как ще се представя пред тези хора? Или само искаше да държа Старк под око?
Прекалено много възможности. Истината бе, че не изпитвах никакво желание да се противопоставям на тези хора. Не ставаше въпрос за неувереност. Бях ги наблюдавал достатъчно и нямах колебания, че ще се представя достойно, каквото и да извадят срещу мен. Работата бе там, че бях свикнал да мисля, че съм подминал този етап. Че вече не се налага да се доказвам. Освен това от бой до бой има разлика. Тези момчета тренираха жестоко, в това нямаше съмнение. Но аз знаех какво е да се търкаляш по пода заедно с някой, който наистина се опитва да те убие. Знаех какво е да вдъхваш с носа си потната миризма на озверелия съперник, способен на абсолютно всичко, стига да му го позволиш. И знаех какво е да се изправиш залитайки, като го оставиш сгърчен безжизнено на пода. Всичко това те кара да мислиш, че другото е игра и че е разумно да запазиш силата си за истинското.
Така че въздъхнах и обясних на нинджата, че съм само гост и че вероятно не си струва да ми обръщат особено внимание. Пуснах в ход цялото си смирение, но това се оказа недостатъчно. Той огледа момчетата си и каза:
— Нали ви казвах, че не им стиска… — И посочи хакамата ми. — Затова се обличат в рокли.
Другите се закискаха.
„О, боже — казах си. — Започва се“. Хакамата е стандартна част от тренировъчния екип в голям брой от традиционните изкуства. Всъщност тя представлява изплетена пола-панталон и смятаме, че придава достойнство и елегантност по време на тренировките ни. Нинджите явно бяха безчувствени към силата на естетиката.
Изглежда, не издържах на арогантната усмивка на лицето на нинджата. Може би в мен имаше нещо от избухливата ярост на Мики, резултат от безсилието му при разследване на неразкриваеми престъпления. За миг се запитах дали не искам да докажа на Старк, че мога да се справя с всичко, което той и неговите приятели могат да ми предложат. Дори помислих, че това може да се превърне в полезен за него урок. Само че не беше истина. Защото дълбоко в себе си изпитвах неподправен гняв. Към ситуацията. Към неспособността ми да разбера последното послание на Сакура. Каквото и да бе, му позволих да замъгли разсъдъка ми.
Огледах събрания клас. Лицата им бяха безизразни, но тук-там долавях злорадство от онова, което според тях предстоеше да се случи.
— Ами… — казах тихо и поканих с показалец учителя им да се приближи до мен. Той отново се ухили насмешливо. Погледнах го в лицето. Носът му изглеждаше чупен неведнъж. — Ако наистина се интересуваш, може би ще мога да ти покажа някои техники.
На което той ми се усмихна като хищник, наблюдаващ задаващата се в далечината жертва.
Излязохме на рогозката и предложих да използваме оръжия. Бо е дълъг към метър и осемдесет и вероятно е един от най-често използваните в много изкуства дървен прът. Опитвах се да бъда добър с нинджата. Поне за момента.
Той сграбчи един от ъгъла и го завъртя пред себе си в свистящи дъги, докато вървеше към центъра. Дадоха един и на мен. Класът се събра около нас в жив пръстен от плът в напрегнато очакване. Застанах, опрял върха на бо в пода, хванал дръжката му с дясната ръка. Оръжието бе по-високо от мен.
Нинджата зае стойка на готовност, но аз вдигнах ръка и казах: