— Ние обикновено започваме с поклон от седнало положение.
Той хвърли пренебрежителен поглед към учениците си, но коленичи и сложи своя бо до себе си. Отпуснах се на лявото си коляно, стъпил с десния си крак здраво на пода, но държах моя бо вертикално. Ситуацията изискваше да мога да се изправя максимално бързо. Поклонихме се вдървено един на друг и с последна насмешлива усмивка към хората си той се надигна да стане.
Няма да твърдя, че начинът, по който постъпих, беше честен. В боя подобно понятие рядко съществува. Ямашита обича да ни напомня, че онова, на което ни учи, е хейхо — стратегия. Може да звучи елегантно, но понякога хейхо опира до брутална ефективност. Точно от това имах нужда в момента.
Бях го оставил да коленичи пръв, за да контролирам точно разделящото ни разстояние, разбира се. Когато започна да се изправя, моят съперник повдигна десния си крак и сложи стъпало на пода пред себе си. Точно това ми трябваше.
Все още коленичил, замахнах с моя бо с всичката сила и скорост, на които бях способен. Върхът му описа дъга и се стовари върху чупливите кости от горната страна на ходилото му.
Той изпъшка.
Това не беше краят, разбира се. Той явно бе повече от компетентен и вероятно щеше да блокира болката.
Така и стана, защото видях, че продължава да се надига и вдига своя бо за ответен удар. Хванах оръжието в ръката си като копие и го забих с всичка сила в слънчевия му сплит. Вдигнах го нагоре и усетих как върхът спира в гръдната му кост.
Очите му се изцъклиха и той отстъпи малко, но виждах, че не е загубил желание за бой. Завъртях пръта и стоварих дръжката върху главата му. Разнесе се плътен удовлетворяващ звук от удара на дърво в кост.
Това вече му беше достатъчно, макар за мое удивление още да не бе паднал. Пуснах оръжието си на пода, натиснах дясната му ръка надолу и улових неговия бо. Дръпнах го и той го пусна почти без съпротива. Ритнах го зад коляното с широк замах и този път той падна като чувал с картофи.
Насочих върха на бо срещу шията му, понеже се опитваше да се съвземе. Натиснах. Беше почти в несвяст, но гълтателният му рефлекс все още работеше.
Когато действаш бързо, нямаш време за дишане, преди да си приключил. Едва сега погледнах обкръжилите ни.
— Урокът… — казах и едва сега си поех дъх — приключи.
Изгледах ги. Всички бяха ядосани. Опитах се да концентрирам максимум енергия, като стегнах коремните си мускули. Твърди се, че това е начинът да излъчиш своята ки — вътрешната си енергия. Не бях съвсем сигурен дали е така, но се постарах, надявах се да сработи. Това беше основният ми план за бягство. Но най-гневния си поглед бях запазил за Старк. Никой не каза нито дума. И никой не помръдна. Пуснах пръта на рогозката и отидох да се преоблека.
Когато се прибрах в дожото, Ямашита само ме погледна. Не можах да преценя дали в погледа му има одобрение, или разочарование.
— Как мина посещението? — попита той. — Научи ли нещо?
Изгледах го с възмущение. Не ми беше минало.
— Беше загуба на време.
— Разкажи — каза учителят.
Направих го. Описах пътуването натам и загадъчната възбуда на Старк. Разказах за внезапното осъзнаване, че всичко е било нагласено. И за ролята на Старк. Описах накратко как бе протекъл самият двубой, като използвах икономичната техническа японска терминология, представляваща нещо като стенографски запис на нашата система.
Учителят ми ме гледаше с тъмните си очи.
— Съвсем доскоро, Бърк, щеше да говориш повече и да правиш по-малко.
Не виждах какво мога да отговоря. Това положителна оценка ли беше, или отрицателна? Той не ми подсказваше с нищо как да я интерпретирам, а продължаваше да ме гледа изпитателно.
— Значи използва атаката срещу крака?
Кимнах напрегнато.
— Да.
— Добре — каза той. — Тогава в случилото се все пак е имало и елемент на тренировка. — След това допълни повече за себе си: — Жалко, че двубоят ти не е бил със Старк.
И тогава разбрах. Не Старк ме бе вкарал в капана. Идеята бе на самия Ямашита. Бях смаян.
Но ако се замислех, не би следвало да съм смаян. Светът на бойните изкуства е пълен с истории от едно време, когато един майстор е трябвало да избира измежду двама обещаващи ученици. Методът на избор неизменно е бил нехуманен. В крайна сметка аз сам бях изявил желание да се подложа на изпитанието. Но срещу Старк? Самата мисъл за това бе оскърбителна.
— Това ли било, сенсей? — поисках да разбера. — Номер? Поредното изпитание? — Лицето на Ямашита се бе затворило, очите му бяха присвити в цепки. — Пак? — Усещах, че се разпалвам.