Кимнах. След сблъсъка си с Хан бях попрочел това-онова. Китайското правителство от десетилетия водеше борба за контрол над тибетските будисти. И не ставаше дума за комунистическата пропаганда, че религията е „опиум за народа“. В китайския поход към установяване на хегемония в цяла Азия уникалната доминация на будизма в Тибет трябваше да се разчупи, за да може да бъде унищожена културната идентичност на тибетския народ.
Протестният поход из Запада привличаше някакво внимание, но китайците имат опит и с това — тоталитарните режими са усвоили своеобразна неукротима, целенасочена и несекваща бруталност. Ринпоче се бори срещу нея, но ние най-вероятно сме неспособни да я спрем. Повечето протестиращи имат благородни намерения. Само че те мислят, че е достатъчно да се хванем за ръце и светът ще се промени. Проблемът е, че китайците не желаят да държат тибетците за ръце, а искат да им сложат окови.
Разбира се, известните лами олицетворяват устоите на будизма там и следователно са обект на репресии от китайска страна. Взривяват се манастири. Убиват се монаси. И бавно, мъчително бавно китайските окупатори на Тибет поставят оставащите религиозни лидери под свой контрол. А тези, които устояват на натиска, изчезват и повече никой не ги вижда.
— Познавам много от тях — каза ламата и посочи с широк жест портретите. — Изключително състрадателни и мъдри хора. А някои бяха надарени със сила, на която би ви било трудно да повярвате, доктор Бърк.
Той естествено знаеше за напрежението между мен и Ямашита. В момента нямаше значение колко му е казано и за колко може да се досети.
— Но може би най-великият дар и най-тежкото бреме е да си учител — каза той с тон, който имаше за цел да подчертае важността на това твърдение.
След това ми направи знак да седна на един от столовете и седна срещу мен. Нагласи машинално полите на робата си и извади молитвената си броеница.
Пръстите му започнаха да местят мънистата и те едва чуто затракаха, като придаваха ритъм на думите му.
— И двамата търсим Пътя, доктор Бърк, макар и по-различни начини. И докато вървим по своите пътеки, се изправяме пред различни предизвикателства. Част от това, разбира се, ви е известно. Работата на учителя е да подготви учениците си за тези изпитания. И да ви изправи пред тях. — Гласът му бе ясен и успокояващ, както първия път, когато го бях чул. Част от напрежението в мен започна да ме напуска. — Това създава връзка между учител и ученик, нали така, доктор Бърк? — настоя той. — Постигат се много неща. Борбата е голяма. И винаги има още борба. — Той въздъхна. — Пътят се простира пред нас и краят му не се вижда. Поддържа ни единствено състраданието на великия Буда… Дуалността на нашата природа, физическа и духовна, разбира се, е илюзия. Учителят се опитва да разруши тази илюзия, като ви помага да постигнете онази физическа готовност, която ви позволява да преодолеете нейните ограничения. — Погледна ме с изваждащите си от равновесие очи. — Това, предполагам, е било трудно за вас.
Кимнах.
Чангпа затвори за миг очи — приемаше потвърждението ми, — след което продължи:
— Вие сте човек на книгата. Напечатаната дума означава известен контрол, нали? — Пауза. — Не е ли интересно да казваме за една книга, че е „с твърди корици“? Това подсказва нещо, нали така?
— В много от бойните изкуства основната цел е осъществяването на контрол — отговорих. — Как да се справим с хаоса на насилието.
— Разбира се. — Той се усмихна. — Това е нещото, от което се страхуваме най-много — хаосът. Той заплашва нашата… същност.
Слушах отмерения спокоен ритъм на речта му. Тракането на мънистата. Думите му сякаш запълваха празното пространство на стаята.
Той продължи още по-проникновено:
— Но и по моя Път, и по вашия, ни се налага да предприемем нещо отвъд дисциплината на тялото. Да израснем в нова насока. И това създава… предизвикателства в самите нас. Не става дума за физическия страх, а за нещо много по-дълбоко.
— Какво е то? — Гласът ми беше прегракнал.
Той се усмихна, но не отговори на въпроса ми.